Хладнокръвно отмъщение

12.

Ню Йорк сити

Алеята, която водеше към портика на Ривърсайд Драйв 891, изглеждаше далеч по-добре, отколкото първия път, когато Д’Агоста я бе видял. Някога тя бе покрита с въргалящи се боклуци и нападали листа и клони от айлантусовите и смрадликови храсти, които съхнеха край нея. Самото имение в стил „Бо’з Ар“ тогава бе със заковани прозорци и покрито с графити. Сега мястото изглеждаше чисто и подредено, а четириетажната сграда бе напълно реновирана заедно с мансардния покрив, куличките и фризовете край прозорците. И все пак на Д’Агоста му се стори, че има нещо хладно и недружелюбно пусто в имението.

Не беше сигурен защо точно е тук. Беше си казал неведнъж да спре да се държи като параноик, да не действа като бабичка. Но посещението на Кори Суонсън бе заседнало в съзнанието му и този път, когато импулсът да спре край имението на Пендъргаст се надигна отново, той реши да го последва.

Постоя за минута, докато възстанови дишането си. Бе взел влак № 1 до 137-ма улица и бе вървял към реката, но дори това кратко разстояние го бе оставило без дъх. Мразеше дългото си възстановяване; мразеше как огнестрелната рана, трансплантацията на клапа от прасе и бавното оздравяване бяха изцедили силите му. Единственото положително в цялата история бе първоначалното му отслабване, което той с бързи крачки заличаваше. И на което не можеше да противодейства с тренировки.

След като си пое дъх, той тръгна по алеята и пристъпи към дъбовата входна врата. Хвана медното чукче и го хлопна силно.

Тишина.

Измина минута, после втора. Нищо. Той долепи ухото си до вратата и се ослуша, но къщата бе твърде солидно построена, за да може да долови вътрешните шумове. Почука повторно. Предвид факта, че Констанс Грийн се намираше в клиника, може би мястото наистина бе изоставено, както изглеждаше. Но в това нямаше логика – знаеше, че Пендъргаст е назначил хора да се грижат както за тази къща, така и за Дакота.

Чу се изщракване на ключ в добре смазана ключалка и масивната врата бавно се открехна. Антрето бе слабо осветено, но Д’Агоста успя да различи чертите на Проктър, шофьор и понякога иконом на Пендъргаст. Обикновено безизразен и непроницаем, днес Проктър изглеждаше мрачен, почти недоброжелателен.

— Господин Д’Агоста, сър – произнесе той. – Няма ли да заповядате вътре?

Д’Агоста прекрачи прага и икономът внимателно затвори вратата след него.

— Бихте ли желали да седнете в библиотеката?

Д’Агоста имаше призрачното усещане, че е бил очакван. Последва Проктър по дългата ехтяща галерия в приемния салон, чийто син купол се извисяваше над тях. Приглушената светлина разкриваше няколко витрини и тяхното необичайно съдържание.

— Пендъргаст тук ли е? – попита той.

Проктър спря и се обърна.

— С голямо съжаление трябва да ви кажа, че не е, сър.

— Къде е тогава?

Хладното изражение на шофьора почти не помръдна.

— Той е мъртъв, сър.

Д’Агоста усети как стаята се завъртя.

— Мъртъв? Как така?

— Беше на лов в Шотландия. С д-р Естерхази.

— Джъдсън Естерхази? Шуреят му?

— Станал инцидент. В тресавищата, докато са преследвали елен. Д-р Естерхази застрелял господин Алойзиъс. Той потънал в тресавището.

Това не можеше да е истина, не бе чул както трябва.

— Какво, по дяволите, се опитвате да ми кажете?

— Преди около три седмици.

— Тогава… подготовката за погребението? Къде е Естерхази? Защо никой не ми е казал?

— Не е открито тяло, сър. А д-р Естерхази изчезна.

— О, мили боже. Казвате ми, че Естерхази случайно е застрелял Пендъргаст, че няма труп, и че Естерхази просто е изчезнал? – Той си даде сметка, че крещи, но не му пукаше.

Лицето на Проктър остана неразгадаемо.

— Местното управление търсило с дни, драгирали са блатото, проверили са навсякъде, така и не са открили тяло.

— Тогава защо казвате, че е мъртъв?

— Заради собствените признания на д-р Естерхази по време на следствието. Той разказал, че го прострелял в гърдите. Видял го е да потъва, погълнат от тинята.

Д’Агоста усети, че не може да диша.

— Естерхази ви е казал това лично?

— Научих го по телефона от инспектора, разследвал стрелбата. Искаше да ми зададе няколко въпроса за господин Алойзиъс.

— Никой друг ли не ви потърси?

— Никой, сър.

— И къде, всъщност, се е разиграло всичко това?

— Килчърн Лодж. В планините на Шотландия.

Д’Агоста стисна зъби.

— Хората не изчезват просто ей така. Нещо в тази история намирисва.

— Много съжалявам, сър. Това е всичко, което знам.

Лейтенантът си пое дъх няколко пъти и издиша шумно.

— Господи. Добре. Благодаря, Проктър. Съжалявам, че се държах така. Просто съм много разстроен…

— Разбирам. Ще желаете ли да влезете в библиотеката и да изпиете чаша шери, преди да тръгнете?

— Шегувате ли се? Веднага трябва да направя нещо.

Проктър го изгледа.

— И какво би могло да е то?

— Все още не знам. Но можете да си заложите задника, че ще направя нещо.