Хладнокръвно отмъщение

9.

Лейтенант Винсънт Д’Агоста се взираше надолу към бюрото си и се опитваше да не се чувства депресиран. Откакто се бе върнал от болничен отпуск, шефът му, капитан Сингълтън, го бе оставил на щадящо дежурство. Единственото, което трябваше да прави, беше да избутва документи от едната страна на бюрото към другата. Той погледна през вратата към общото помещение. Там хората непрекъснато влизаха и излизаха; звъняха телефони; занимаваха се с престъпници. Нещо се случваше. Той въздъхна и погледът му отново се върна към бюрото. Мразеше канцеларската работа. Но фактът беше, че Сингълтън го правеше за негово добро. Все пак само преди половин година той лежеше в болнично легло в Батън Руж, бореше се за живота си, със засегнато от куршум сърце. Беше късметлия, че изобщо оживя, да оставим това, че се беше изправил и върнал на работа. Както и да е, канцеларската работа нямаше да трае вечно. Просто трябваше да се възстанови напълно.

Освен това, каза си той, трябваше да гледа на нещата откъм хубавата им страна. Отношенията му с Лора Хейуърд никога не са били по-добри. Опасността да го изгуби я бе променила някак си, бе я смекчила, направила я по-любяща и открита. Всъщност, след като се възстановеше на сто процента, той сериозно обмисляше да й предложи брак. Не смяташе, че средностатистически психолог би препоръчал прострелване в гърдите, но това със сигурност бе проработило в негова полза…

Той осъзна, че някой стои на прага на кабинета му и вдигна очи. Видя млада жена, която го гледаше. Беше може би деветнайсет или двайсетгодишна, дребна, облечена в дънки и стара тениска. През ръката й бе преметната черна кожена чанта, осеяна с малки метални капси. Косата й беше боядисана в гарвановочерно и той можеше да види татуировката в горната част на ръката й, която се показваше под ризата – мотив от Ешер.

Отявлена почитателка на готик музиката.

— Мога ли да ви помота, мадам? – попита той. Защо проклетата секретарка не гледаше никога кого му изпраща?

— Изглеждам ли ти като мадам? – долетя отговорът.

Д’Агоста въздъхна.

— Какво мога да направя за теб?

— Ти си Винсънт Д’Агоста, нали?

Той кимна.

Тя влезе в офиса.

— Той те спомена на няколко пъти. Обикновено не помня имена, но това го запомних, защото е толкова италианско.

— Толкова италианско е… – повтори Д’Агоста.

— Не искам да кажа нито лошо. Просто там, откъдето идвам, в Канзас, никой не носи подобни имена.

— Италианците така и не успяха да стигнат толкова навътре в сушата – рече Д’Агоста сухо. – И така, кой е този „Той“, когото спомена?

— Агент Пендъргаст.

— Пендъргаст? – Д’Агоста не успя да скрие изненадата в гласа си.

— Аха. Аз му бях асистентка в Медисън Крийк, Канзас. Убийствата от натюрморта?

Д’Агоста се взря в нея. Асистентка на Пендъргаст? Момичето бълнуваше.

— Трябва да ме е споменавал. Аз съм Кори Суонсън.

Д’Агоста се намръщи.

— Донякъде съм запознат с убийствата от натюрморта, но не си спомням да е казвал името ти.

— Той никога не обсъжда случаите си. Аз го карах насам-натам с колата, помагах му да проучи градчето. С тоя черен костюм и висок ръст определено му трябваше вътрешен човек като мен.

Д’Агоста бе изненадан, но си даде сметка, че тя вероятно казва истината, дори ако преувеличава малко. Асистентка? Усети, че раздразнението му дава път на едно по-мрачно чувство.

— Влез – каза той със закъснение. – Седни.

Тя седна с дрънчене на метал и отметна гарвановочерната си коса, разкривайки лилав и жълт кичур. Д’Агоста се облегна назад в креслото си, като се постара да прикрие реакцията си.

— Е, как върви?

— Тази година съм в Ню Йорк. Дойдох през септември. Второкурсничка съм и тъкмо се прехвърлих в Колежа по криминално право „Джон Джей“.

— Виж ти! – рече Д’Агоста. Частта с „Джон Джей“ го впечатли. Явно не беше идиотка, въпреки че беше положила доста усилия да изглежда като такава.

— Вземам курс, който се казва „Проучвания на единични случаи върху отклонения и социален контрол“.

Звучеше като курс, който Лора би взела – много я биваше по социология.

— Като част от този курс трябваше сами да проведем проучване и да напишем статия. Аз избрах убийствата с натюрморта.

— Не съм сигурен, че Пендъргаст ще одобри – произнесе Д’Агоста предпазливо.

— Но той вече одобри! Това е проблемът. В началото, когато пристигнах, се разбрахме да обядваме заедно, трябваше да е вчера. Но той така и не дойде. Тогава отидох до апартамента му в Дакота – и там нищо. Само дето портиерът ме разиграва десет минути. Има ми номера, но изобщо не се обади да отмени срещата. Все едно изчезна вдън земя.

— Това звучи странно. Може би грешно си разбрала времето на срещата?

Тя порови в малката си чантичка, измъкна елин плик и му го подаде.

Д’Агоста извади писмото от плика и започна да чете.

Д’Агоста прочете писмото два пъти. Наистина не се беше чувал с Пендъргаст от месец-два, но това само по себе си не беше необичайно. Агентът често изчезваше за дълги периоди. Но Пендъргаст педантично спазваше обещанията си. Да не се появи на обяд, след като го е планирал не подхождаше на характера му.

Той й върна писмото.

— Имаше ли резервация?

— Да. Била е направена в деня, когато ми прати писмото. Така и не се е обадил да я отмени.

Д’Агоста кимна, опитвайки се да скрие нарастващата си тревога.

— Надявах се, че може да знаеш нещо за местонахождението му. Притеснявам се. Това въобще не е в негов стил.

Д’Агоста се прокашля.

— Не съм разговарял с Пендъргаст наскоро, но съм сигурен, че има обяснение. Вероятно пак е навлязъл в дебрите на някой случай. – Успя да скалъпи ободряваща усмивка. – Ще проверя и ще се свържа с теб.

— Ето номера на мобилния ми телефон. – Като дръпна парче хартия от бюрото, тя надраска цифрите.

— Ще ви се обадя, госпожице Суонсън.

— Благодаря. И ме наричай Кори.

— Добре. Кори. – Колкото повече мислеше за това, толкова повече се тревожеше. Почти не забеляза как тя си взе чантата и излезе.