Хладнокръвно отмъщение

24.

Лохмори

Джъдсън Естерхази подкара колелото си нагоре по хълма, оставяйки малкото градче далече зад себе си. Докато пътеката се виеше все по-нататък сред гранитните хълмове, всички белези за цивилизация изчезваха един по един, а след още деветдесет минути една сива каменна камбанария изникна в далечината, едва подавайки се над вълнистия пейзаж.

Това можеше да бъде само параклисът Сейнт Мънс с двора, където с малко късмет щеше да открие пастора.

Загледа се в дългия криволичещ път, пое си дъх и започна изкачването по стръмнината.

Пътеката минаваше край борове и ели, преди да завие по билото на хълма, да се спусне в една долчина и после отново да се изкачи към усамотения параклис. Духаше студен вятър и облаците се гонеха по небето. Той спря на билото, за да реши откъде да мине.

И сто го там. Пасторът стърчеше сред двора, сам-самичък, облечен не в черно, а в туид, само с една якичка, да подскаже професията му. Колелото му бе подпряно на един камък, а самият свещеник се бе навел над един голям гроб и усърдно търкаше старата плоча. Въпреки че се почувства малко глупаво, Естерхази опипа успокоителната издутина на пистолета си, за да се увери, че му е под ръка, след което яхна велосипеда и се спусна надолу.

Изумително беше. Това копеле Пендъргаст продължаваше да му създава грижи дори от отвъдното. Нямаше кого друг да е срещнал свещеникът сред блатата. Сигурно е бил слаб от загубата на кръв, почти умопомрачен от болка, на броени минути от смъртта. Какво ли бе казал на пастора? Естерхази нямаше как да напусне Шотландия, без да узнае.

Свещеникът се надигна тромаво, щом Естерхази го приближи, и изтупа тревата и пръстта от коленете си. Върху гробницата лежеше голямо парче оризова хартия – копирането бе наполовина готово. Едно портфолио с другите му скици бе хвърлено наблизо, заедно с парче платно за рисуване, няколко пастела и въглен.

— Уф – изпухтя пасторът и подръпна дрехите си. – Добър ви ден. – Имаше живописен уелски акцент, а лицето му бе зачервено и набраздено с изпъкнали вени.

Обичайната предпазливост на Естерхази се изпари щом човекът му протегна ръка. Ръкостискането му бе неприятно влажно и като цяло – не най-чистото.

— Вие сигурно сте свещеникът от Ангълси? – рече Естерхази.

— Същият. – Усмивката на мъжа изглеждаше леко объркана. – А вие откъде знаете?

— Тъкмо идвам от кръчмата в Инвъркърктън. Споменаха, че сте наоколо. И че снемате копия на надгробни плочи – каза Естерхази и кимна към папката му.

Възрастният човек просия.

— Точно така, точно така.

— Какво съвпадение да попадна на вас. Казвам се Уикам.

— Драго ми е да се запознаем. – Настъпи момент на дружелюбно мълчание.

— Чух, че сте разказали една доста любопитна история – подзе Естерхази. – За някакъв злощастен човечец, когото сте срещнали сред блатата.

— Тъй е. – Готовността, изписана на лицето на свещеника, подсказа на Естерхази, че е един от онези хора, които с радост раздаваха съвети по повод и без повод.

Естерхази се огледа наоколо, преструвайки се на незаинтересован.

— Ами разкажете, ако искате.

Последва разпалено кимване.

— Да, с удоволствие. Действително. Беше… да видим… в началото на октомври.

Естерхази зачака нетърпеливо, като се опитваше да не припира свещеника.

— Натъкнах се на един човек, които се влачеше сред мочурищата.

— Как изглеждаше?

— Ужасно. Беше болен, или поне тъй ми каза… Сигур ще да е бил пиян или някой несретник, избягал от закона. Явно беше и паднал на скалите – лицето му беше цялото в кръв. Беше много блед, окалян, подгизнал до кости. Него следобед валеше здравата, спомням си. М-да, как да забравя тоз дъжд. За щастие, си бях взел двойния водонепромокаем…

— Но как точно изглеждаше човекът? Какъв цвят му беше косата?

Свещеникът спря, сякаш че за пръв път му дойде някаква мисъл.

— Но защо ви интересува, ако не възразявате да попитам?

— Аз… ъ-ъ-ъ… пиша мистерии. Вечно търся идеи.

— О! Е, в такъв случай… Чакайте да видим: светла коса, бяло лице, висок. Беше облечен в ловджийски костюм. – Свещеникът поклати глава и изкряка като птица: – Бедничкият, явно го беше закъсал.

— И какво, каза ли ви нещо?

— О, да. Но всъщност не мога да говоря за това, нали разбирате. Аз съм божи човек и изповедите умират в гърдите ми.

Пасторът говореше толкова бавно, така многословно, че Естерхази си помисли, че ще откачи.

— Каква възхитителна история. Няма ли нещо друго, което да допълните?

— Разпита ме за пътя през блатата. Казах му, че е няколко километра. – Свещеникът изду устни. – Ама онзи настояваше, та му начертах една карта.

— Карта?

— Е, ами да, беше най-малкото, което можех да сторя. Трябваше да му начертая пътя. Страшно е коварен, блата навсякъде.

— Но вие сте от Ангълси. Откъде познавате областта?

Пасторът се изкиска.

— От години идвам тук. Десетилетия! Кръстосал съм целите мочурища. Посетил съм всеки черковен двор оттук до Лох Лине! Виждате ли, това е едно историческо място. Снел съм копия от стотици надгробни камъни, включая тези на шотландските земевладелци от…

— Да, да. Но разкажете ми за картата, която сте начертал. Може ли и на мен да ми я нарисувате?

— Ама разбира се. С радост! Вижте сега, накарах го да заобиколи блатата, защото пътят край Килчъри Лодж е дори по-опасен. Честно да ви кажа, идея си нямам как изобщо е стигнал там. – Той пак се изкиска, докато рисуваше груба карта с изопващ нервите калиграфски почерк, дребен и завъртян. – Ето тук сме ние – заключи той и посочи един „х“.

На Естерхази му се наложи да се наведе, за да види по-добре.

— Къде?

— Ей тук.

Преди да осъзнае какво става, Естерхази усети жесток удар. Бе повален на земята и прикован там с ръка, извита зад гърба и лице зарито в мекия торф – и с хладкото дуло на оръжие, притиснато толкова силно към ухото му, че се врязваше до кръв в кожата.

— Говори – нареди пасторът.

Но гласът бе на Пендъргаст.

Естерхази направи опи да се изплъзне от хватката, мислите се блъскаха подивели в главата му, но дулото безмилостно го блъсна. Обля го вълна на ужас и потрес. Тъкмо когато се бе убедил, че дяволът е мъртъв и погребан, той сякаш бе възкръснал от мъртвите. Това щеше да е краят. Пендъргаст в крайна сметка беше победил. Безпощадността на тази мисъл го опари като отрова.

— Каза, че Хелън е жива – долетя гласът, почти шепот. – Сега ми кажи останалото. Всичко.

Естерхази се бореше да подреди мислите си, да преодолее шока, да прецени какво ще каже и как. Мирисът на торф изпълни ноздрите му и го задави.

— Само ми дай минута – изхъхри той. – Ще ти обясня от самото начало. Моля те, остави ме да се изправя.

— Не, ще лежиш долу. Време имаме колкото щеш. А аз не изпитвам никакви угризения да те принудя да говориш. Ти ще говориш. Но ако ме излъжеш, макар и само веднъж, ще те убия. Няма да има повече предупреждения.

Естерхази се опита да превъзмогне парализиращия страх.

— Обаче тогава… тогава няма никога да узнаеш.

— Грешиш. Сега, след като знам, че е жива, ще я открия, независимо от теб. Но можеш да ми спестиш доста време и усилия. Повтарям: дай ми истината или умри.

Естерхази чу мекото изщракване на освободения предпазител.

— Да, разбирам… – Отново направи опит да събере мислите си и да се успокои. – Нямаш представа… идея си нямаш за какво става въпрос. Всичко започва много преди „Лонлжитюд“. – Той се надигна с пъшкане, борейки се за глътка въздух над росната трева. – Започва още от, преди да се родим.

— Слушам те.

Естерхази тежко си пое дъх. Това щеше да е по-трудно, отколкото някога си бе представял. Истината бе толкова ужасна…

— Започни отначало.

— Значи от април 1945-та…

Натискът на оръжието внезапно изчезна.

— Скъпи приятелю, ама че гадно падане. Дайте да ви помогна. – Гласът на Пендъргаст се бе променил, а уелският акцент се бе завърнал с пълна сила.

За момент Естерхази се обърка напълно.

— И сте си порязал ухото. Мили боже. – Пендъргаст попи раната и Естерхази усети пистолета, сега в джоба на агента, да го притиска отстрани. В същия момент чу да се затръшва вратата на кола, а после и гласове – много гласове. Вдигна поглед от земята, примигвайки. Една весела групичка от мъже и жени се приближи с щеки за ходене, дъждобрани, тефтери, камери и писалки. Ванът, с който бяха пристигнали, тъкмо паркираше зад старата каменна стена, която обграждаше двора. Нито един от двамата не ги бе чул, толкова напрегнат бе сблъсъкът им.

— Здравейте – извика водачът им, нисък и пълен енергичен мъж, които закрачи към тях, размахвайки сгънат чадър. – Добре ли сте?

— Просто подхлъзване – рече Пендъргаст, като подкрепяше Естерхази, но същевременно го държеше в стоманена хватка и притискаше дулото като копие в бъбреците му.

— Кои да предположи, че ще се натъкнем на други хора в този забравен от бога кът на Шотландия. А и сте само с велосипеди. Какво ви води из тези диви места?

— Гробна иконография – заяви Пендъргаст със завидно спокойствие. Очите му обаче бяха всичко друго, но не и кротки.

Естерхази положи огромно усилие да дойде на себе си. Пендъргаст бе временно възпрепятстван, но със сигурност нямаше да пропусне и най-малката възможност да довърши започнатото.

— Ние пък сме генеалози – възкликна мъжът. – Интересуваме се от имена. – Той протегна ръка. – Рори Монктън от Шотландското общество по генеалогия.

Естерхази съзря своя шанс. Докато човекът разтърсваше неохотата ръка на Пендъргаст и по този начин временно я обезвреждаше, агентът бе принуден да освободи Естерхази за момент.

— Много ми е приятно да се запознаем – поде Пендъргаст, – но се боя, че наистина трябва да тръгваме…

Естерхази блъсна с ръка издутината на оръжието и се измъкна с внезапна ярост, хвърляйки се надолу. Пендъргаст стреля, но се забави с милисекунда и дотогава Естерхази бе успял да извади собствения си пистолет.

— Майко божия! – Пълничкият мъж се хвърли в тревата.

Групичката, която бе започнала да се разпръсква сред надгробните камъни, изпадна в истерия, някои залегнаха, а други като подплашени пилци хукнаха към хълмовете.

Втори изстрел разкъса палтото на Естерхази, докато едновременно с това той стреля по Пендъргаст. Като се претърколи зад една плоча, агентът отново откри огън и пропусна. Не беше в добра форма, очевидно все още отслабен от по-раншното си нараняване.

Естерхази стреля два пъти, като го принуди да се скрие обратно зад камъка, след което хукна към вана, заобикаляйки от далечната страна и се хвърли вътре присвит.

Ключовете бяха на таблото.

Един куршум се заби в страничния прозорец и върху него се посипа стъкло. Отвърна на огъня.

Запали двигателя и продължи да стреля с едната ръка през разбития прозорец над главите на генеалозите и между надгробните камъни, пречейки на Пендъргаст да заеме позиция за добър изстрел. От църковния двор се надигнаха изстрели, щом Естерхази обърна колата и разпръсна камъчета като малки сачми. Чу изстрелите, които се забиха в задната част на вана, докато ускоряваше, настъпил педала на газта до дъно.

Нова поредица от изстрели улучи автомобила, преди да завие по билото и да излезе от обсег. Не можеше да повярва на късмета си. Пресметна, че параклисът Сейнт Мънс е на около осемнайсет километра от Лохмори. Телефоните нямаха покритие. А Пендъргаст нямаше кола, само два стари велосипеда.

Оставаха му два часа, може би малко по-малко, за да стигне до летище.