Хладнокръвно отмъщение

5.

Хижата изникна пред него. Прозорците й светеха в мръсно жълто под проливния дъжд. Джъдсън Естерхази сграбчи тежкия метален пръстен на вратата, дръпна я рязко и залитайки, влезе в коридора, по стените, на който висяха брони и големи еленови рога.

— Помощ! – извика той. – Помогнете ми!

Гостите стояха около огъня в голямата зала и пийваха след обяда кафе, чай и малки чаши малцово уиски. Всички се обърнаха и го изгледаха с изумление.

— Приятелят ми бе прострелян!

Тътенът на гръмотевица временно го заглуши, карайки прозорците да прозвънтят.

— Прострелян! – повтори Естерхази и рухна на пода. – Имам нужда от помощ.

След миг на леден ужас няколко души се втурнаха към него. Отпуснат на земята, със затворени очи, Естерхази усещаше как се скупчват около него и чуваше тихото жужене на гласовете им.

— Отстъпете назад! – долетя строгият шотландски глас на Кромърти, собственикът на хижата. – Оставете му въздух. Моля, дръпнете се.

Някой поднесе към устните му чаша уиски. Той отпи глътка, отвори очи и се помъчи да се изправи.

— Какво стана? Какво говорите?

Лицето на Кромърти се надвеси над него: добре поддържана брада, очила с телени рамки, пясъчно руса коса, ъгловата челюст… Лесно беше да го измами – Естерхази бе искрено ужасен, вледенен до мозъка на костите си и едва се държеше. Отпи втора глътка, а уискито прогори гърлото му като огън и му даде сили.

— Зет ми… Преследвахме един елен в блатата…

— Блатата? – процеди Кромърти, а гласът му доби внезапна острота.

— Същински великан… – Естерхази преглътна и се опита да се съвземе.

— Елате до огъня. – Като взе ръката му, Кромърти му помогна да се изправи. Роби Грант, старият пазач на дивеч, го подхвана от другата страна. Двамата му помогнаха да свали подгизналото си камуфлажно яке и го заведоха до креслото край огнището.

Естерхази се отпусна в него.

— Говорете – рече Кромърти. Останалите гости стояха с пребледнели лица.

— Горе от Бийн Диърг – започна той – забелязахме елен. Долу във Фаулмайър.

— Но вие знаете правилата!

Естерхази поклати шава.

— Така е, но това беше същинско чудовище. Тринайсет разклонения. Зет ми настоя. – Последвахме го навътре, чак до блатата. Тогава се разделихме…

— Вие с акъла си ли сте, бе хора? – Беше пазачът на дивеч, Роби Грант. Гласът му се извиси в пронизителен тенор. – Разделили сте се?

— Трябваше да го хванем натясно. Да го подгоним към блатата. А мъглите се спускаха, видимостта беше лоша, видях движение, стрелях… – Той спря и пое дълбоко дъх. – Улучих зет ми право в гърдите… – Раменете му се разтресоха и той покри лицето си с ръце.

— Оставили сте ранен човек в тресавището? – запита Кромърти ядосано.

— Мили боже! – Риданията неудържимо разтърсиха Естерхази. – Той падна. Беше засмукан…

— Един момент – поде Кромърти, а гласът му бе леден. Говореше бавно, тихо, натъртваше всяка дума. – Сър, вие ми казвате, че сте навлезли в блатата, че без да искате сте застреляли своя зет и че той е паднал в тинята? Това ли ми казвате?

Естерхази кимна безмълвно, без да сваля ръце от лицето си.

— Исусе Христе! Има ли някаква вероятност все още да е жив?

Естерхази поклати глава.

— Напълно ли сте сигурен?

— Убеден съм. – Той се задави. – Потъна. Аз… Толкова съжалявам! – Внезапно се разплака. – Убих зет си! – Той продължаваше да се клати напред-назад, скрил лицето си в ръце. – Бог да ми е на помощ!

Възцари се тишина.

— Човекът не е на себе си – промълви пазачът на дивеч. – По-ясен случай на блатна треска никога не съм виждал.

— Изведете тези хора оттук – нареди Кромърти, като махна към гостите. После се обърна към Грант. – Роби, извикай полиция. – Накрая вниманието му се върна отново към Естерхази: – Това ли е пушката, с която го застреляхте? – посочи към оръжието, което сега лежеше на пода.

Естерхази кимна нещастно.

— Никой да не я докосва.

Гостите напуснаха на групи, като говореха с приглушени гласове и клатеха глави. Проблесна светкавица, последвана от зловещ тътен. Дъждът шибаше в прозорците. Естерхази седеше на стола, бавно смъкна ръце от лицето си и се остави на усещането за топлина, което се просмукваше през мокрите му дрехи. Също такава топлина пропълзя и в душата му и бавно измести ужаса – усети как го обгръща чувство на облекчение, дори радост. Свърши се, свърши се, свърши се. Нямаше защо вече да се бои от Пендъргаст. Духът отново бе затворен в бутилката. Човекът бе мъртъв. Що се отнася до партньора му Д’Агоста, или другото нюйоркско ченге – Хейуърд – убийството на агента бе стъпкало главата на змията. Това наистина бе краят. И както личеше по всичко, тези прости шотландци вярваха на всяка негова дума. Нищо не можеше да опровергае разказа му. Беше се върнал назад, бе събрал всички гилзи, с изключение на онази, която искаше да открие. Пушката на Пендъргаст и гилзите, паднали по време на борбата им, бе хвърлил в едно тресавище на връщане и те нямаше никога да бъдат открити. Това щеше да остане единствената мистерия – липсващата пушка. В което нямаше нищо чак толкова чудно – една пушка лесно би могла завинаги да изчезне в тресавището. Никой не подозираше за пистолета на Пендъргаст, а Естерхази се бе постарал и той да изчезне. Дирите на елена, в случай че оцелееха след бурята, щяха напълно да подкрепят историята му.

— Проклятие – промърмори Кромърти, пристъпи до полицата на камината, взе бутилка скоч и си наля пълна чаша. Изпи я на малки глътки, крачейки напред-назад около огъня, без да обръща внимание на Естерхази. Грант се върна.

— Полицията идва от Инвърнес, сър. Заедно с екипа на специалните сили на Северното полицейско управление.

Кромърти се извърна, пресуши чашата, наля си нова и ядно изгледа Естерхази.

— А ти стой тук, докато пристигнат, проклет глупак такъв!

Нов гръм разтърси старата каменна хижа, а вятърът зави сред мочурищата.