Хладнокръвно отмъщение

22.

Малфурш, Мисисипи

Мекият нощен въздух, който полъхваше през отворения прозорец, повдигна муселинените завеси в дневната. Като почувства бриза на лицето си, Джун Броуди вдигна поглед от формулярите за кандидатстване в „Борда на медицинските сестри“, който попълваше. С изключение на лекия ветрец, нощта бе тиха. Тя хвърли поглед към часовника си. Почти два след полунощ. Откъм кабинета се чуваше дълбокият глас на говорителя по телевизията: несъмнено Карлтън гледаше едно от онези предавания за военна история, по които бе толкова запален.

Тя отпи глътка от бутилката кока-кола до нея. Винаги бе обичала да пие колата от стъклени бутилки – напомняше й детството и онези старомодни машини за напитки, когато трябваше да отвориш тясното стъклено прозорче и да издърпаш бутилката за гърлото. Просто бе убедена, че вкусът е различен, когато е от бутилка. Но през последното десетилетие, прекарано в блатата, и се бе наложила да се задоволява с алуминиеви кутийки. Чарлз Слейд не можеше да понася отблясъците от светлина, които създаваше стъклото, така че на Спениш Айлънд не бе позволено почти никакво стъкло. Дори контейнерите за спринцовки бяха пластмасови.

Тя остави бутилката на подложката. Имаше си своите предимства да се върнеш към нормалния живот. Карлтън можеше да си гледа телевизионните програми, без да слага слушалки. Капаците на прозорците можеше да се разтварят широко, да пропускат светлина и чист въздух. Тя можеше да украсява къщата със свежи цветя – рози и гардении, както и любимите й калии, – без да се притеснява, че ароматът им би провокирал отчаяни протести. Тя се поддържаше, обичаше хубави дрехи и си правеше модерни прически – сега щеше да получи възможност да ги показва пред другите. Вярно, щеше да им се налага да изтърпят стотици втренчени погледи от съселяните – някои подозрителни, други просто любопитни, – но хората вече свикваха със завръщането им. Полицейското разследване бе приключило и бе затворена страница. Онзи досаден репортер от „Езервил бий“ не се бе върнал. И макар статията му да бе спомената в един хюстънски вестник, изглежда не се бе разпространила по-далеч. След смъртта на Слейд си бяха дали достатъчно време, почти пет месеца, така че да са сигурни, че никой никога не ще научи как са живели и с какво са се занимавали. Чак тогава отново се бяха появили в обществото. Тайната за живота им сред блатата щеше да си остане точно това – тайна.

Джун Броуди поклати глава с лека носталгия. Казваше си всичко това, но все пак имаше моменти като този в тишината на нощта, когато Чарлз Слейд й липсваше толкова много, че болката бе почти физическа. Действително през всички онези години на грижи за излинялото му тяло, за ума му, опустошен от болестта и болезнената чувствителност към всякакви сензорни стимули бяха притъпили любовта й. Но някога го бе обичала толкова пламенно. Знаеше, че е грешно, че е абсолютно несправедливо към съпруга й, но като изпълнителен директор на „Лонджитюд“ Слейд бе изглеждал толкова властен, толкова красив и харизматичен – и по свой начин толкова нежен с нея… Тя бе искала, бе копняла да се откаже от работата си като старша сестра и да посвети на него целия си ден, а често пъти и нощта.

Кабинетът бе утихнал. Сигурно Карлтън беше изключил телевизора, за да почете другото си хоби – кръстословиците на лондонския „Таймс“.

Тя въздъхна и сведе поглед към документите в скута си. Щом така и така се сети за работа, най-добре беше да попълни тези бланки. Лицензът й като старша сестра с право да изписва лекарства бе изтекъл преди 2004-та, а според закона на Мисисипи възобновяването изискваше да…

Джун Броуди рязко вдигна очи. Карлтън стоеше на прага с много странно изражение.

— Карлтън, какво има, какво…

В този момент един друг силует изникна от сумрака зад съпруга й. Тя затаи дъх. Беше мъж, висок и строен, облечен в черен, скъп на вид тренчкот. Черната кожена шапка бе смъкната ниско над очите му, които я наблюдаваха със спокойно безразличие. В една от облечените му в ръкавици ръце имаше оръжие, насочено към черепа на мъжа й. Дулото изглеждаше необичайно издължено и тогава тя си даде сметка, че е снабдено със заглушител.

— Седнете! – произнесе човекът и донякъде побутна, донякъде блъсна съпруга й в креслото до нея. Въпреки притока на адреналин, който бе напрегнал крайниците й и бе накарал сърцето й да блъска в гърдите, Джун Броуди долови чуждестранната нотка в гласа. Беше европеец, може би белгиец, но по-вероятно германец.

Мъжът огледа стаята, забеляза отворения прозорец, затвори го и дръпна завесите. После свали тренчкота си и го положи на един стол. От глава до пети бе облечен в черно. Като придърпа стола пред двойката, той се отпусна и кръстоса крака. Сведе пистолета небрежно. Подръпна панталоните върху коленете си и спокойно запретна маншетите на ризата си, сякаш носеше костюм за хиляда долара, а не облекло на обикновен крадец. Наведе се към нея, под едното му око имаше издължена и тънка, подобна на червей, бенка. През ума й мина абсурдна мисъл: Защо не отиде да му махнат това нещо?

— Питам се – поде той с приятен глас – дали бихте могли да ми изясните някои неща.

Джун Броуди хвърли скришен поглед към мъжа си.

— Бихте ли ми казали, моля, какво представлява лунният пай?

Помещението потъна в тишина. Джун се запита дали не е чула грешно.

— Местните храни и деликатеси ме интересуват – продължи непознатият. – Прекарах в тази любопитна част на страната ви един ден. Научих за разликата между трицона и копърка – сиреч никаква. Опитах овесена каша и… как им викахте? Онези царевични бухти. Но така и не ми се изясни що за пай е този лунен пай.

— Всъщност не е пай – задавено заговори Карлтън.

— Представлява нещо като голяма бисквита. Прави се от маршмелоу и препечен грахам. И ъ-ъ-ъ… шоколад.

— Разбирам. Благодаря. – Мъжът замълча и ги изгледа подред, – А сега може би ще сте така добри да споделите с мен къде сте прекарали последните дванайсет години?

Джун Броуди пое дълбоко дъх. Когато заговори, сама се изненада колко гладко звучеше гласът й.

— Не е тайна. Пишеше го и по вестниците. Държахме едно „В&В“ в Сан Мигел, Мексико. Нарича се „Каза Магнолия“ и…

С едно пестеливо движение мъжът вдигна оръжието си и с приглушен бум простреля лявата капачка на коляното на Карлтън Броуди. Той подскочи като набоден с остен и се прегъна от две с вик на изненада и болка, а кръвта шуртеше между пръстите му, впити в коляното.

— Ако не замълчите незабавно – хладно му каза мъжът, – следващият изстрел ще бъде в мозъка ви.

Карлтън запуши устата си с ръката, която не стискаше коляното, а от очите му се стичаха сълзи. Джун се бе втурнала към него, но лекото поместване на оръжието я накара да се отпусне обратно в стола си.

— Да ме лъжете, е обидно – каза непознатият. – Не го правете отново.

Стаята бе тиха. Мъжът опъна ръкавиците си, първо едната, после другата. После повдигна козирката на шапката си, разкривайки изящни остри черти: тесен нос, високи скули, късо подстригана руса коса, тясна брадичка, студени сини очи и устни с отпуснати ъгълчета. Мъжът местеше поглед от единия към другия, а оръжието отново почиваше сведено надолу.

— Госпожо Броуди, известно им е, че семейството ви притежава ловна хижа в блатото Блек Брейк, недалеч оттук. И че хижата се нарича Спениш Айлънд.

Джун Броуди се взря в него. Сърцето й блъскаше болезнено. От креслото до нея мъжът й простена и потръпна, като продължаваше да стиска раненото си коляно.

— Неотдавна – малко преди да се завърнете – един мъж на име Майкъл Вентура бе открит мъртъв в блатата. Застрелян. Недалеч от Спениш Айлънд. Някога оглавяваше охраната на „Лонджитюд Фармасютикълс“. Той е личност, която ни интересува. Имате ли какво да кажете по въпроса?

Знаем, бе казал той. Интересува ни. Джун Броуди си спомни думите на съсипания Слейд, които той шептеше така често и с толкова настойчивост: „Пазете тайната. Те не бива да знаят, че сме живи. Ще дойдат за нас.“ Беше ли възможно – беше ли изобщо вероятно – това да не са бълнуванията на един параноичен, умопобъркан човек?

Тя преглътна.

— Не, нямаме – каза на глас. – Спениш Айлънд се занемари още прели десетилетия, прозорците бяха заковани и е празна, откакто…

Мъжът надигна пистолета и небрежно простреля Карлтън Броуди в слабините. Кръв, тъкани и телесни течности покриха креслото. Броуди зави в агония, отново се прегъна, падна от стола и се сгърчи на пода.

— Добре! – изкрещя Джун. – Добре, добре, за Бога, спрете, моля ви! – Думите й заваляха една през друга.

— Или вие се погрижете той да млъкне – каза мъжът, – или ще се наложи да го сторя аз.

Джун скочи и се спусна към съпруга си, който плачеше от болка. Сложи ръка на рамото му. Кръвта се лееше от коляното и измежду краката му. С ужасен гъргорещ звук той повърна върху панталоните и обувките си.

— Говорете – продължи мъжът все така небрежно.

— Бяхме там – започна тя, почти сливайки думите от ужас. – В блатата. В Спениш Айлънд.

— Колко време?

— Откак стана пожарът.

Мъжът сви вежди.

— Пожарът в „Лонджитюд“?

Тя кимна с готовност.

— И с какво се занимавахте в блатата?

— Грижехме се за него.

— Него?

— Чарлз. Чарлз Слейд.

За първи път маската на хладко безразличие пална от лицето на мъжа и изящните му черти се озариха от неверие.

— Невъзможно. Слейд загина и пожара… – Той прекъсна изречението и очите му се разшириха леко, сякаш внезапно бе разбрал.

— Не. Пожарът бе преднамерен.

Мъжът я фиксира с поглед и заговори остро:

— Защо? За да заличи доказателствата за съществуването на лабораторията?

Тя поклати глава.

— Не зная защо. Повечето лабораторна работа се провеждаше в Спениш Айлънд.

По лицето на непознатия отново се изписа изненада. Джун премести очи към съпруга си, който стенеше и трепереше неудържимо. Изглежда щеше да припадне всеки момент. А може би умираше. Тя се задави и потисна риданието, като се опита да се контролира.

— Моля ви…

— Защо сте се крили там? – попита мъжът. Тонът му бе отегчен, но блясъкът не бе напуснал очите му.

— Чарлз се разболя. Зарази се с птичия вирус. Това го… промени.

Човекът кимна.

— И той накара вас и съпруга ви да останете да се грижите за него?

— Да. Там, в блатата. Където нямаше да го намерят. Където щеше да може да работи и най-сетне – щом болестта му се влоши – където щеше да получи грижи. – Тя почти се задавяше от ужас. Този човек бе брутален, но ако му признаеше всичко, абсолютно всичко, може би щеше да ги пусне. А тя щеше да успее да закара мъжа си в болница.

— Кой друг знаеше за Спениш Айлънд?

— Само Майк. Майк Вентура. Той доставяше реактиви и се грижеше да разполагаме с всичко необходимо.

Непознатият се поколеба.

— Но Вентура е мъртъв.

— Той го уби – каза Джун Броуди.

— Кой? Кой го е убил?

— Агент Пендъргаст. От ФБР.

— ФБР? – За първи път мъжът осезаемо повиши глас.

— Да. Заедно с един капитан от нюйоркското полицейско управление. Жена. Хейуърд.

— Какво искаха?

— Агентът от ФБР търсеше човека, който бе убил жена му. Имаше някаква връзка с „Проект Авес“ – тайният екип, който работеше с птичия вирус в „Лонджитюд“… Слейд я беше убил. Преди години.

— Аха – рече мъжът, сякаш бе научил нещо ново. Замълча и огледа ноктите на лявата си ръка. – Агентът знаеше ли, че Слейд все още е жив?

— Не, не и преди да… Не и преди да стигне до Спениш Айлънд и Слейд да му се разкрие.

— И тогава какво? Този агент уби ли Слейд на свой ред?

— В известен смисъл. Слейд умря.

— Защо нищо от това не е попаднало в новините?

— Агентът от ФБР искаше цялата история да потъне в блатото.

— Кога се случи това?

— Преди повече от шест месеца. През март.

Мъжът се замисли.

— Друго какво?

— Това е всичко, което знам. Умолявам ви, всичко ви казах. Трябва да помота на съпруга си. Моля ви, пуснете ни да си вървим.

— Всичко? – вдигна вежди непознатият с нотка на скептицизъм в гласа.

— Всичко. – Какво друго можеше да има? Бе му разказала за Слейд, за Спениш Айлънд, за „Проекта Авес“. Друго не оставаше.

— Разбирам. – Мъжът я наблюдава известно време. После вдигна оръжието си и застреля Карлтън Броуди между очите.

— Господи, не! – Джун усети как тялото му подскочи в ръцете й. Тя изпищя.

Мъжът бавно свали оръжието.

— О, не! – ридаеше Джун. – Карлтън. – Усети как тялото на съпруга й бавно се отпуска в прегръдките й, от дробовете му се откъсна тиха, дълбока въздишка. Сега кръвта се стичаше не правилни вадички от тила му и оцветяваше дамаската на креслото в черно.

— Помислете си много внимателно – рече мъжът. – Съвсем сигурна ли сте, че сте ми казала всичко?

— Да – изхълца тя, като все още притискаше тялото.

— Всичко.

— Много добре. – Непознатият остана неподвижен за момент. После тихо се засмя. – Лумен пай. Колко префърцунено. – После се изправи и като се движеше бавно, тръгна към мястото, където Джун бе попълвала бланките. Наведе се, прегледа ги и затъкна пистолета зад колана си. После взе наполовина изпитата бутилка от кола, изля остатъците в близката саксия и с рязък удар в ъгъла на масата отчупи гърлото й.

Той се обърна към нея, държейки бутилката на нивото на хълбока си. Джун се взря в острите ръбове, които блестяха на светлината на лампата.

— Но аз ви признах всичко – прошепна тя.

— Разбирам – каза той и й кимна съчувствено. – Но все пак човек трябва да е сигурен.