Хладнокръвно отмъщение

55.

Констанс беше седнала на задната седалка на частния автомобил, който се носеше бясно по Медисън авеню. Първоначално малко я изненада това, че д-р Пул говореше с шофьора на немски, но Пул не й бе обяснил какви планове са направили, за да отидат при Пендъргаст. Тя чувстваше непреодолимо желание отново да види Пендъргаст и къщата на Ривърсайд драйв.

Джъдсън Естерхази, преоблечен като д-р Пул, бе седнал до нея като статуя с аристократична осанка с фино изсечени черти, изпъкващи на обедното слънце. Бягството беше минало отлично, тъкмо както планираше. Разбира се, на Констанс й бе съвестно за д-р Фелдър и разбираше, че ще лепне петно на кариерата му, но в крайна сметка безопасността на Пендъргаст оправдаваше всичко.

Тя погледна към Естерхази. Независимо, че бяха роднини, в него имаше нещо, което я отблъскваше. Нещо в езика на тялото му, някакво изражение на арогантен триумф. Честно казано, не го бе харесала още от самото начало – маниерите и начинът му на говорене събуждаха у нея инстинктивно подозрение.

Няма значение. Тя скръсти ръце, решена да помогне на Пендъргаст с всичко, с което може.

Колата забави ход. През затъмнените прозорци тя забеляза, че завиват на изток по Деветдесет и втора улица.

— Къде отиваме? – попита.

Естерхази каза:

— Ще спрем за малко, да се подготвим за вашата крайна дестинация.

Констанс не хареса никак края на фразата.

— Моята крайна дестинация?

— Да. – Арогантната усмивка на Естерхази се разшири. – Виждате ли, отмъщението е… там, където всичко това ще свърши.

— Моля?

— Харесва ми как звучи – каза Естерхази. – Да: отмъщение – там ще свърти всичко.

Тя се вцепени.

— Ами Пендъргаст?

— Пендъргаст няма значение.

Неговата рязкост, начинът, по който почти изплю името я боднаха тревожно.

— Какво искате да кажете?

Естерхази безжалостно се разсмя.

— Не ви ли е ясно? Не сте спасена, а просто отвлечена.

Той се обърна към нея с едно плавно движение и преди да успее да реагира, тя усети как една ръка притиска устата й и внезапния, сладникав мирис на хлороформ.

Съзнанието й бавно се завръщаше през сънливата мъгла. Констанс изчака разумът й да се проясни. Беше завързана за стол, с превръзка на очите и запушена уста. Бяха стегнали и глезените й. Постепенно започна да осъзнава околната обстановка. Мирисът на прах, слабите звуци, долитащи от къщата. Стаята беше малка и гола, като се изключи един празен рафт за книги, прашна маса, рамка за легло и столът, за който бе вързана. Някой се движеше на долния етаж – без съмнение Естерхази, – а отвън долитаха звуците на уличното движение.

Първото и чувство бе усещане за вина. Глупаво, непростимо глупаво бе позволила да я измамят. Беше станала съучастница в собственото си отвличане.

Като се стараеше да диша спокойно, тя започна да преценява ситуацията. Беше залепена с лейкопласт към стола. Но когато помръдна ръце, разбра, че лентата не е стегната особено здраво. Беше направено набързо, временно. Нали това намекваше и Естерхази? Ще спрем за малко, да се подготвим за вашата крайна дестинация.

Тя започна да извива ръце и китки, като разтягаше и дърпаше лепенката. Усети я как, макар и бавно, се разхлабва. Чуваше как Естерхази ходи на долния етаж; всеки момент можеше да се върне за нея. С едно последно усилие тя успя да се освободи. После дръпна превръзката от очите си, отпуши устата си и развърза глезени. Изправи се и колкото се може по-тихо пристъпи към вратата, опитвайки се да я отвори. Разбира се, беше здраво заключена.

Констанс пристъпи към единствения прозорец, от който се откриваше гледка към запусната градина. Прозорецът беше заключен и имаше решетки. Тя погледна през мръсното стъкло. Типичен заден двор в Горен Ийст сайд; задните градини на околните къщи бяха разделени с високи тухлени зидове. Задният двор на нейната къща-затвор бе обрасъл и празен, но в съседната градина се виждаше червенокоса жена, облечена с жълт пуловер, която четеше книга.

Констанс се опита да помаха, после тихо почука на прозореца, но жената продължаваше да чете, погълната от книгата си.

Тя тихо претърси стаята, като отваряше чекмеджетата на празното бюро и бюфетите, докато накрая намери един дърводелски молив, останал в едно чекмедже. На най-горния рафт лежеше стара книга. Тя я грабна, откъсна форзаца и набързо написа няколко реда. После го сгъна и от външната страна написа:

Тя отиде до прозореца. Жената продължаваше да чете, Констанс почука по стъклото, но жената не забеляза. Най-сетне, чувствайки надигащото се отчаяние, тя вдигна книгата и с всички сили удари с нея прозореца. Стъклото се счупи и жената в съседната градина погледна нагоре.

В този миг се чу как Естерхази тръгва нагоре по стълбите.

Тя пъхна бележката в книгата и я хвърли надолу към съседната градина.

— Вземете бележката – извика. – И, моля ви, вървете.

Жената я погледна, когато книгата падна до краката й, и последното нещо, което Констанс видя, беше как тя се навежда – служеше си с бастун – и вдига тома.

Констанс се обърна от прозореца тъкмо когато Естерхази влетя в стаята със сподавена ругатня и се втурна към нея. Тя вдигна ръка да му избоде очите, но той я отблъсна и тя успя само да одраска дълбоко бузата му на две места. Двамата се сборичкаха. Естерхази най-накрая успя да блокира ръцете й и да притисне друг парцал с хлороформ върху устата и носа й. Тя усети как съзнанието й се изплъзва и тъмнината я погълна отново.