Хладнокръвно отмъщение

20.

Кори Суонсън бе програмирала „Гугъл“ да й съобщава всеки път, когато излезеше нова информация за ключовите думи „Алойзиъс Пендъргаст“. В два през нощта, докато преглеждаше електронната си поща, забеляза, че се е появило нещо ново. Беше странен документ, запис от процес от място, наречено Кеърн Бароу, Шотландия. Записът датираше отпреди няколко седмици, но бе качен онлайн едва днес.

Докато четеше сухия юридически стил я обзе чувство на дълбоко неверие. Без коментар, анализ и дори заключение записът бе просто едно описание на свидетелствата на няколко души във връзка с инцидент за стрелба в някакво тресавище. Ужасен, напълно невероятен инцидент.

Тя го прочете отново, отново и отново. И всеки път я обхващаше все по-силно чувство на нереалност. Явно тази странна история бе само върхът на айсберга. А истината бе дълбоко потопена под повърхността. Нищо от това нямаше смисъл. Тя усещаше как емоциите й метаморфозират – от неверие през отхвърляне до отчаяна превъзбуда. Пендъргаст, застрелян до смърт при ловна злополука? Невъзможно.

С треперещи ръце извади тефтерчето си и потърси един телефонен номер, поколеба се, после тихо се изруга и набра цифрите. Беше домашният телефон на Д’Агоста, който със сигурност нямаше да подскочи от радост при обаждане в този час, но майната му. Ченгето така и не я беше потърсило, сигурно не беше спазил обещанието си да провери как стоят нещата.

Тя изпсува на глас, този път по-високо, когато набра погрешна цифра, и започна отначало.

Изтекоха пет сигнала, преди женски глас да вдигне.

— Ало?

— Бих искала да говоря с Винсънт Д’Агоста. – Чуваше как гласът й трепери.

Настъпи пауза.

— Кой се обажда?

Кори пое дълбоко дъх, не искаше да й затворят, затова бе най-добре да се успокои.

— Казвам се Кори Суонсън. Бих желала спешно да говоря с лейтенанта.

— Лейтенантът не е тук – долетя леденият отговор. – Ще желаете ли да оставите съобщение?

— Кажете му да ми се обади. Кори Суонсън. Има ми номера.

— И всичко това е във връзка със…?

Тя отново вдиша дълбоко. Нямаше да помогне, ако се вбеси на жената на Д’Агоста, гаджето му или каквато там беше тази.

— Агент Пендъргаст. Опитвам се да разбера какво става с него – каза тя и добави: – Работех с него по един случаи.

— Агент Пендъргаст е мъртъв. Съжалявам.

Това, че го чу, казано ма глас, сякаш й изкара въздуха. Тя преглътна и се прокашля.

— Как?

— Ловен инцидент в Шотландия.

Това беше. Потвърждение. Опита се да измисли какво друго да каже, но мозъкът й отказа. Защо не й бе позвънил Д’Агоста? Но нямаше смисъл да разговаря повече с тази жена.

— Вижте, помолете лейтенанта да се свърже с мен. Възможно най-скоро.

— Ще му предам съобщението – последва хладният отговор.

Линията прекъсна.

Тя се смъкна в стола си и се взря празно в екрана на компютъра. Това беше лудост. Какво да прави? Почувства се внезапно ограбена, сякаш бе изгубила собствения си баща. И нямаше с кого да поговори. Никой, с когото да скърби. Баща й беше на стотици километри, в Алънтаун, Пенсилвания. Изведнъж се почувства отчайващо сама.

Докато гледаше монитора, кликна линка към уебстраницата за Пендъргаст, която грижливо бе поддържала: www.agentpendergast.com

Като пишеше бързо, почти без да мисли, направи рамка с дебела черна линия и започна да пише в нея.

И докато пишеше епитафията и се бореше със сълзите си, сюрреалистичните обстоятелства на историята започнаха да се оформят в главата й. И когато приключи и го публикува, се запита дали самата тя вярва в това, което току-що бе написала.