Стая за гости

10. Жената на път

Всяка вечер го питаш кога и всяка вечер отказва да ти каже.

— Скоро ще разбереш — отговаря. — Защо изобщо е това бързане? Не е като да се налага да бъдеш някъде другаде.

Казва, че не са приключили със събирането на багажа. Колко ли неща имат? Не е богат човек. Дрехите му са спретнати, но износени. Навремето е споменавал домашни задължения, подове, които трябвало да чисти, пране, което да простира. Тежестта на света на плещите му без ничия помощ, още по-малко срещу заплащане, която да го облекчи. Но те са живели в тази къща от години и сега трябва да изровят съдържанието на семейната си история, всяко късче хартия, всяка джунджурия, захвърлена настрани. Потеглят на път и трябва да решат кое да остане и кое ще дойде с тях. Трябва да заминат и да се установят някъде другаде.

И тогава една вечер той влиза и казва:

— Да тръгваме.

Отнема ти секунда. Когато разбираш, застиваш. Изправя те на крака и се заема с веригата. Има ключ — през цялото време е имало ключ — усещаш няколко подръпвания. Веригата се изхлузва от крака ти с тропот. Чувстваш се невъзможно лека.

Без веригата губиш равновесие. Подпираш се на стената. Той вече ти дърпа ръката, опитва да те изведе колкото се може по-бързо.

— Хайде — приканва те. — Мърдай.

След няколко мига ще има трева под краката ти и няма да виждаш стени.

— Чакай.

Правиш стъпка навътре в бараката. Ръката му почти те изпуска. Отново те сграбчва, здраво, силата на мъж, който никога, никога няма да те пусне. Лявата ти ръка се извива толкова внезапно, че погледът ти се замъглява. Тежестта му притиска гърба ти.

— Ти какво, ебаваш ли се с мен?

Изпъшкваш и със свободната си ръка посочваш книгите. Донесъл ти е найлонова торба много отдавна, за да ги запази от влагата. Допускаш, че е искал да ти покаже, че знае как да се грижи за нещата, които притежава. Освен това там са и дреболиите върху щайгата, всички трофеи, които е взел от другите и ги е предал на теб.

— Само исках да си взема нещата — изричаш през стиснатите си зъби. — Наистина. Съжалявам.

— Мамицата му.

Отвежда те до купчинката книги, лявата ти ръка е притисната към бедрото ти. Краката му препречват твоите. Спъваш се. Улавя те и те изправя.

— Давай.

Тялото му се движи с твоето, когато се навеждаш, за да вземеш найлоновата торба. Пускаш я в щайгата заедно с останалите си вещи.

— Сега готова ли си?

Кимаш. Отвежда те до вратата. Няма време да се сбогуваш. Само сграбчваш толкова спомени, колкото можеш, дните се преливат един в друг, пет години се превръщат в мътилка. Една дълга присъда в бараката. Място на отчаяние, на разруха, но в края на краищата се е превърнало във всичко онова, което познаваш.

Тук се научи как да оцеляваш. Тази нова къща, в която те води, е пълна с несигурност, възможностите за грешка дебнат от всеки ъгъл.

Спира те, щом стигаш вратата. Проблясва метал, нещо студено и твърдо на китката ти. Белезници. Щраква едната на теб, другата я закопчава на ръката си.

— Да вървим.

Свободната му ръка се пресята към резето. Приближава лицето си към твоето.

— Не опитвай нищо навън. Сериозен съм. Ако побегнеш или се разпищиш — ако направиш друго, освен да вървиш с мен към колата, ще има последствия.

Отключва секретната ключалка, сграбчва те за тила и те принуждава да погледнеш надолу. Пистолетът. Виси на бедрото му в кобур.

— Разбирам — казваш.

Пуска главата ти. Следва изщракване, дърпане и — прекалено внезапно е, преди да успееш да го посрещнеш — чудото на вятъра върху лицето ти.

— Хайде.

Дърпа те напред. Правиш първата си стъпка, после втората. Отвън си. Изправена и дишаш. Кичури от косата ти галят лицето ти. Стават толкова много неща, природата настоява да бъде чута, почувствана. Вятърът в листата, почвата, хрупаща под голите ти стъпала. Бръмчат насекоми, чупят се клонки. Влагата на росата по глезените ти.

Ново дърпане. Вървиш към паркирания му пикап. За втори и последен път виждаш бараката отвън: вертикални греди, боядисани в сиво, бялата рамка на вратата. Добре поддържана, прилична. Той не е човек, който ще остави плевелите да израснат в имота му, нито пък би променил нещо. Ако някой го видеше, никога не би повярвал.

От лявата си страна, ако присвиеш очи, можеш да видиш далечните очертания на къщата. Висока, просторна, празна. Къща, в която си представяш как някога семейството е било щастливо, била е осветена, по коридорите е ехтял смях, отскачал е от лъскавите уреди. Сега прозорците са тъмни, вратата е затворена. Спомените ги няма. Изпепелена земя, съвместният живот е изтрит от стените.

Вървиш напред. Зает и нетърпелив мъж те повежда към крайната ти цел. Тази вечер не става дума за теб. Нищо от ставащото не се отнася до теб.

Над теб, знаеш, е небето. Може би звездите. Може би луната.

Трябва да погледнеш.

Може да ти струва много да извиеш врата си, за да хвърлиш поглед. Може да не му хареса. Но са минали пет години и ако ще стане, нека бъде сега.

Той е пред теб, главата му е сведена, гледа в краката си. Не би искал да се спъне. Последното, което този мъж би пожелал, е да падне.

Следваш ритъма му, внимаваш да не изостанеш и — внимателно, като човек, който стъпва върху люлеещия се край на висящ мост — отмяташ глава назад.

Тук е, сякаш те чака. Черно небе и десетки звезди. Продължаваш да крачиш, стъпка след стъпка, докато оставяш небето да се влее в теб. Ти и мрака. Ти и бездънния океан и обещанието за малки айсберги, разпръснати наоколо. Ти, черно мастило, съживено от отблясъци от бяла боя.

Тук има и нещо друго. Подръпване в гърдите ти, опустошителна горчивина. Ти и всички хора, които гледат същото небе като теб. Жени като теб и деца като теб, и мъже като теб, и старци като теб, и бебета като теб, и домашни любимци като теб.

Ето това ти казва небето: някога си имала хора. Имала си майка и баща, и брат. Имала си съквартирантка. Имала си родно семейство и семейство, което си избрала. Хора, с които си ходела на концерти, хора, с които си излизала на по питие. Хора, с които си споделяла храната си. Хора, които са те държали в прегръдките си, извисявали са те над света.

Търсила си го, а сега го имаш. Мълчаливо общение, което те разкъсва.

Стискане в прасците. Нещо се издига от дълбините ти. Трябва да ги намериш отново, хората, които ти е отнел. Един ден ще трябва да се втурнеш към тях.

— Какво правиш?

Спрял е и се е обърнал. Гледа те как гледаш небето. Врагът ти се връща в обичайната си позиция.

— Нищо — отговаряш. — Съжалявам.

Поклаща глава и те дърпа напред.

Небето те е разстроило. Искаш да крещиш, да забиеш нокти в гърдите си и да бягаш, да бягаш, да бягаш, макар да знаеш, дяволски добре да знаеш, че това ще бъде краят ти.

Глупаво. Ето какво става, когато си мислиш за външните хора.

Първо правило за оцеляване извън бараката: не бягаш, освен ако не си сигурна.

Той спира отново. Препъваш се и също спираш, точно навреме, за да не се блъснеш в него. Застанала си до мястото до шофьора на пикапа му. Отваря вратата и поставяш щайгата на задната седалка. Последен проблясък зелени листа, едно тайно поемане на свеж въздух. Сядаш на полиестерната седалка отпред. Неговите белезници се отварят с изщракване. Извива двете ти ръце на гърба и ги закопчава.

— Не мърдай.

Навежда се, закопчава предпазния ти колан. Не е човек, който би рискувал да го спрат за леко нарушение на пътя. Стои далеч от неприятностите и светът му е благодарен за това.

След като проверява два пъти предпазния колан, отново се изправя. Опипва колана на дънките си, вади пистолета от кобура. Размахва го пред лицето ти. Кожата ти се превръща в нищо пред пистолета. Тялото ти не предлага помощ, нито защита — само части, които могат да бъдат счупени. Само безкрайно обещание за болка.

— Не мърдай. Няма да съм доволен, ако мърдаш.

Кимаш. Вярвам ти, искаш да му кажеш като обет, като молитва. Винаги ти вярвам.

Затръшва вратата до теб и отива до шофьорското място, пистолетът е насочен към предното стъкло, не те изпуска от поглед. Вратата му се отваря. Сяда на мястото си. Оставя пистолета на таблото, закопчава собствения си предпазен колан. Рязко вдишване.

— Да тръгваме.

Казва го повече на себе си, отколкото на теб.

Пали колата. Връща пистолета в кобура. Чакаш го да натисне педала на газта, но вместо това се обръща към теб. Челюстта ти се стяга. Той може да промени намерението си. В най-последната минута може да реши, че това няма да се получи. Че би било по-лесно и по-добре, ако изчезнеш завинаги.

— Щом стигнем там… Ще е късно. Тя спи. Ще си съвсем тиха. Не искам да се събуди посред нощ и да започне да задава въпроси.

Кимаш.

— Добре. Сега затвори очи.

Не се сдържаш и се намръщваш.

— Казах, затвори очи.

Затваряш очи. Обяснението те осенява, когато пикапът оживява с ръмжене под бедрата ти: той не иска да видиш къде си или къде отиваш. Както преди пет години, когато те взе, само дето тогава ти завърза очите. Подаде ти превръзка и те накара да я сложиш на очите си, докато те отведе до имота си. Но онова беше тогава, а това е сега. Сега те познава. Знае, че правиш каквото ти нареди.

При други обстоятелства би рискувала. Би отворила очи и би огледала набързо. Но не и тази вечер. Тази вечер единственото важно нещо е да останеш жива.

Съсредоточаваш се върху клатушкането и подскоците на пикапа. Друса се по нещо, което според теб е черен път, преди да достигне до гладка настилка — най-вероятно асфалт. Какво ще стане, ако се наведеш колкото ти позволи коланът, и нарушиш позицията му? Ако го принудиш да завърти волана? Ами ако го завъртиш сама с коляното си или с крака си, или с някоя друга част от тялото си? Ами ако и двамата се забиете в някоя мантинела или излетите в пропаст? Няма да има време да хване пистолета. Може би. А може и да върне пикапа на пътя само за секунди, да те откара до уединена местност, да дръпне спусъка и да приключи с теб.

Така че оставаш неподвижна. Чува се само бръмченето на двигателя, неравните потропвания на пръстите му по волана. Трудно е да прецениш колко дълго шофира. Десет минути? Двайсет и пет? Най-сетне пикапът забавя, после спира. Чуваш дрънченето на ключа, докато изгася колата.

Не помръдваш. Не отваряш очи. Има неща, които не правиш, освен ако не ти нареди. Но вече знаеш. Пристигнала си.

Можеш да я почувстваш. Къщата, която те зове. С копнеж.