Стая за гости

76. Жената на път

Ти си на пътя. Ти си на пътя. Погледът ти е прикован в него, докато стискаш здраво волана. Шофираш. Шофираш като него в онзи ден, когато те изтръгна от затревената земя, когато те премахна от света.

Добре те научи.

От мястото до теб долита хлипане. Хвърляш бърз поглед — тя все още е там, където би трябвало да бъде. Все още те слуша.

Всичко ще бъде наред, иска ти се да ѝ кажеш. Всичко това е само представление, но страхът е истински и затова никога няма да спра да съжалявам.

Наляво, наляво, надясно. Пътят не е дълъг, но времето ти се изплъзва. Може би шофираш от десет минути, а може и да е от цяла година. Може двете със Сесилия да сте тръгнали на обиколка из страната, жена и момиче в постапокалиптичен филм скитат из Америка в търсене на по-добър живот, на нов живот, изобщо на някакъв живот.

Точно когато ще подминеш „Братя касапи“ и кравите им, виждаш нещо в огледалото. Проблясък — емблемата на хонда се носи към теб. Натискаш по-силно педала на газта. Очакваш хондата да изчезне в далечината, но тя е залепнала за теб. Скоро достига бронята ти. Не можеш да се отърсиш от нея, сякаш е пчела върху ръба на кен с безалкохолно през лятото.

В огледалото се появява бял проблясък. Това е тя. Седнала в дългото си до глезените палто на мястото до шофьора в хондата. Щом не шофира тя, значи трябва да е той. Идва за теб, следва те. Иска си обратно онова, което е негово по право.

След кравите право напред. Мотелът вляво. Библиотеката отдясно. И сърцето на всичко това, сграда подир сграда — градският център.

Трябва да стигнеш дотам. Дори и с хондата по петите ти. Не можеш да му позволиш да те залови.

Сесилия хлипа. Може да усети присъствието му, толкова близо, привиква я към света, който познава, към всичко, което си ѝ отнела току-що. Сваляш едната си ръка от волана и търсиш нейната. Стискаш я нежно, както го направи в кухнята, когато спаси кучето ѝ — когато го спасихте заедно, вие двете срещу него.

— Шшшт — казваш ѝ. Успокояващата интонация, която си научила от майка си като малка, когато светът те предаваше и ти се отпускаше в обятията ѝ. — Шшшт.

Не отмествай поглед от пътя. Трябва да караш възможно най-бързо, без да губиш контрола. Трябва да караш както никога досега в живота си.

Опитваш се. Опитваш се да го направиш правилно. Натискът на десния ти крак върху педала на газта, съдбоносният захват на ръцете ти върху волана.

Хондата започва да изостава. По някакъв начин си успяла да увеличиш разстоянието между себе си и него.

Обаче са минали пет години. А дори преди това не си била голяма шофьорка. Беше градско дете. Не знаеше имената на дърветата, не разпознаваше песните на птиците. Научи се да шофираш в Манхатън с трийсет километра в час.

Нещо привлича погледа ти. Насочил се към теб обект профучава покрай прозореца ти.

Отклоняваш колата. Не искаш — това е последното, което ти се ще — но в този момент не контролираш ръцете си.

Беше птица, казва мозъкът ти и я виждаш как отлита надалеч. Някаква хищна птица, с извити нокти и клюн като отварачка за консерви. Лети твърде близо до теб, твърде близо до пикапа. И все пак е невредима.

Кого го е грижа за птицата?

Пикапът занася. От мястото си Сесилия изпищява. Ръката ѝ търси опора, каквото и да е, за което би могла да се хване.

Опитваш се да си върнеш контрола над колата, да се върнеш на пътя, но пикапът вече не те слуша. Сякаш най-сетне си е спомнил, че ти не си му истинският собственик. Че никога не е трябвало да ти се подчинява.

Рязко спускане. Ти, момичето и пикапът пропадате заедно. В този момент принадлежите единствено на физичните закони, на силите, които ви притеглят към земята, и на онези, които ви позволяват да потънете.

Отваряш очи. Кога си ги затворила?

Не знаеш. Знаеш единствено, че никога не си им казвала да се затварят.

Знаеш единствено, че ти, момичето и пикапът вече не се движите. Че сте в канавка.

Знаеш единствено, че той е там. Че те преследва.