Стая за гости

6. Номер едно

Той беше млад. Веднага ми стана ясно, че му е за първи път. Не го биваше. Никак не го биваше. Стана в кампуса, в неговото общежитие. Как го направи — нескопосано. Навсякъде кръв. Моята ДНК по него, неговата по мен. Също и отпечатъци.

Не ме познаваше. Но аз го бях забелязала още преди седмици. Ако се мотаеш из университета достатъчно дълго, особено в събота вечер, можеш да си сигурна, че някой свенлив студент накрая ще дойде при теб. Неуверен как да пита, кога да плати.

Повечето се окопитваха, след като ми даваха парите. След това се държаха с арогантността, на която светът ги беше научил. Бяха почтени млади мъже, а аз — жената, която взимаше петнайсет долара за свирка.

Не го очаквах от него. Беше твърде млад, твърде крехък. Нямаше представа какво прави.

Беше изненадан, струва ми се, че обичам да чета. Мъжете никога не са ме мислили за някоя, която би обичала да чете. Обаче обичах. Пишех бележки до откъсите, които ме караха да се замислям, подгъвах страниците, които събуждаха чувствата ми. Онази вечер имах две книги на таблото на пикапа си: „То“ и трилър, който се казваше „Обича музиката, обича да танцува“. Помня ги и двете, защото така и не разбрах как свършват.

Изчака, докато си облека блузата. Ръката му се стрелна към шията ми. Като предизвикателство към себе си. Сякаш знаеше, че ако не го направи тогава, ще отлага завинаги.

Очите му се разшириха, когато моите се затвориха. На лицето му се изписа удивление: шок, че наистина го прави, че тялото ми отвръща по правилния начин. Шок, че е истина — че ако стиснеш достатъчно силно някого за гърлото, той действително ще спре да се движи.

Помня, че докато ме убиваше, осъзнах: ако това му се размине, ще си помисли, че ще му се размине всичко.