Стая за гости

46. Емили

Няма да остана дълго. Това си казвам. Само ще надникна.

Отивам дотам с колата след края на смяната ми. Пред Ерик и Йоанда излизам със същото извинение за дрогерията като онзи ден. Знаят, че лъжа. Те са добри приятели и ми дават пространството, от което се нуждая.

Не ми е приятно да ги лъжа. Никак не ме бива в това. Обаче нямам друг избор.

Щом спирам там, пикапът му е на алеята. Той е тук. Точно тук е.

Наблюдавам от пътя на около сто крачки от там, където дърветата са на гъсто, а тревата е висока. Какво ще правя, ако ме е видял. Може да му кажа, че колата ми е изгаснала и тъкмо съм се канела да се обаждам за помощ. Той ще ми каже да не мърдам. Ще изтича в къщата, после ще се върне при мен с кабели за ток.

Няма да е най-ужасното нещо на света, ако ме види.

И все пак изключвам двигателя. А също и фаровете. Щорите в къщата му са спуснати, но все пак виждам, че на долния етаж лампите светят, както и в две стаи на горния.

Представям си го как седи в дневната, как чете или гледа телевизия. Може да си е полегнал, да разглежда стари снимки на жена си в телефона си и да си казва, че ще си легне след още една, само след още една.

Мускулите ми се отпускат. Облягам гръб на седалката. Дори и отдалеч се успокоявам, стига да знам, че е там. Не е достатъчно, но все пак е нещо.

Той е тук. Той е истински. Това кара и мен да се чувствам истинска.

Трясък от другата страна на улицата нарушава тишината. Подскачам и поглеждам през дърветата. Господин Гонзалес е излязъл от къщата си, понесъл торба с боклук. На връщане от контейнера спира, за да нагласи гирляндите по дома си — червените и жълтите крушки очертават постройката. Семейство Гонзалес са се престарали тази година. Елен с червен нос пасе в предния двор. Надуваем Дядо Коледа се кани да проникне в къщата през един прозорец на първия етаж. На вратата виси голям венец. Самата къща е превърната в огромен опакован подарък с помощта на голямата червена панделка, проблясваща над гаража.

Не са само Гонзалес. Всички къщи наоколо са украсени, блестят в златно, червено и зелено. Домът на Ейдън е единственият на улицата без украси.

Всеки декември той и съпругата му организираха тържество. Родителите ми ме пускаха да ходя с приятели на няколко пъти, но никога не забравих светлините — висяха от покрива до земята, спускаха се надолу от улуците, подредени в спретнати редици, виеха се около дървета, венци и храсти на почти километър разстояние. Хората не можеха да се спрат да го хвалят. Той отклоняваше похвалите им. „Работя с електричество“, съм го чувала да казва. „Наистина би било смущаващо, ако не знаех как да закача няколко гирлянда.“

Тази година няма сърце за такива неща. Разбира се. Откъсвам парченце суха кожа от долната си устна. Разбира се, че тази година няма сърце за такива неща. Съпругата на човека почина, Емили. Очевидно не иска да се занимава със светещи гирлянди. Очевидно не усеща коледния дух.

През цялото това време си мислех, че нещо не е наред с нас, с мен. Не ми хрумна да си помисля, че може би просто е тъжен. Че скърби.

Отново поглеждам към прозорците.

Може би не знае как да помоли за помощ. Може би чака някого. Някоя интуитивна и упорита, която ще почука на тази врата отново, отново и отново, докато не му остане друг избор, освен да я пусне.