Стая за гости

11. Жената в къщата

Вратата на шофьора се отваря и затръшва. След няколко секунди е до теб. Пресяга се към ръцете ти, все още между гърба ти и облегалката. Изхлузва белезниците от лявата ти китка. Суетене, изщракване. Когато ти казва да отвориш очи, отново сте закопчани един за друг.

— Да вървим.

Не понечваш да тръгнеш. Той въздъхва, после се навежда и откопчава предпазния ти колан.

— Не можеше ли да го направиш сама?

За да откачиш ли? Да забиеш дулото на пистолета в гърба ми? Не мисля.

Дърпа те. Стъпваш върху затревена площ. Навежда се, за да вземе щайгата ти от задната седалка. Шансът ти да се огледаш: стоиш в края на малък преден двор, на границата между света му и тротоара. Пикапът е паркиран от едната страна на малка алея, застлана с чакъл, сигурно следите от гумите са направени току-що, когато е паркирал. Пътища в две посоки: онази, от която идваш, и към неизвестността. Дърво и врата със звънец, изтривалка, която те поздравява с добре дошла. Кофи за боклук на колела, едната зелена, другата черна. Подпъхната под приземния етаж, сгушена в подножието на хълм, гаражна врата. От другата страна на къщата — малък вътрешен двор и комплект метални столове с маса.

Всичко е толкова нормално. Спретнатата премяна на живота в предградията.

Подкарва те право към нея — къщата, истинска къща в твоя обсег. Стени, прозорци и дървени летви, също като барака, само че по-голяма, по-висока и има покрив. На предната врата ключалка и ключ, който се появява от джоба му и влиза в тази ключалка, и преди да се усетиш, преди ехото от завъртащия се в ключалката ключ да достигне напълно тъпанчетата на ушите ти, си вътре.

— Идвай.

Подкарва те бързо към стълбището. Къщата ти се представя с кратки изплъзващи се образи — диван, телевизор, рамки със снимки върху лавица. Открита кухня, тихото жужене на уредите.

— Да вървим.

Следваш го. Изкачваш едно стъпало, после две, а после… тялото ти залита напред. Улавяш се за парапета, преди брадичката ти да е ударила земята. Поглеждаш надолу към краката си. Препънала си се: стъпалата са застлани с килим, а ти си се отучила от меките подове.

Той се обръща, за да те погледне. Стомахът ти се свива.

Но той продължава да се изкачва по стъпалата, дърпа те напред с подновено нетърпение. Иска те в стаята, която ти е отредил. Иска контрол. Единственото, което някога е искал, е животът да тече според плановете му.

Достигаш втория етаж. Съзираш го в мрака в края на коридора, плакат, окачен на стената. Съсредоточаваш се, опитваш да различиш изображението — безлика фигура, вдигнала на ръце друга по-мъничка, оранжеви и сини петна сияят в мрака. Очите ти оглеждат всичко и мозъкът ти — почти не можеш да му повярваш — мозъкът ти казва Кийт Харинг. Озарява те прозрение сред купчината отломки. Части от теб, които бараката не е успяла да изтрие.

Това трябва да е стаята на дъщеря му. Неговата трябва да е онази от лявата ти страна, в този край на коридора. Застава пред гола врата, затворена, тихо пазеща тайните му. Сякаш той не би искал да я видиш. Сякаш тя скрива свят, напълно отделен от твоя.

От дясната ти страна има друга врата. Празна. Безлична. Той вади друг ключ, пъха го в ключалката в средата на кръглата брава и го завърта. Внимателно, тихо. Толкова смъртоносно ловко дори и в мрака.

Стаята е малка и гола. Единично легло точно от дясната ти страна с една от онези стари рамки от ковано желязо. Малко бюро със стол в ъгъла, скрин с чекмеджета до него. Радиатор в другия край. Прозорец, затъмнен от спуснати щори. Това е най-изумителната стая, която някога си виждала. Тя е всичко и нищо, твоя е и не е твоя, дом е и не е дом.

Затваря вратата. От тавана виси лампа, но той не понечва да включи осветлението. Вместо това оставя щайгата на пода, отключва белезниците от ръката си и посочва леглото.

— Отивай.

Изчаква да легнеш. Това беше сделката: закопчана за радиатора през деня, за леглото през нощта. Сядаш на матрака. Под тялото ти изскърцват пружини. За първи път от пет години потъваш в нещо меко и отскачащо. Качваш и двата си крака на матрака, изпъваш ги, отпускаш тялото си, оставяш главата си да докосне възглавницата.

Би трябвало да се чувстваш добре. След повече от хиляда нощи, в които си спала в чувал върху дъсчения под, би трябвало да чуваш ангелска песен. Но всичко е погрешно. Матракът поддава, сякаш опитва да те погълне. Сякаш ще продължиш да потъваш и да потъваш, докато не остане нищо, никаква следа от теб на този свят, нищо, което да каже на хората, че някога те е имало.

Сядаш отново и се опитваш да си поемеш дъх.

— Съжалявам.

Ръката му се стрелка към рамото ти. Бута те надолу, пръстите му се впиват в ключицата ти.

— Какви ги вършиш, дявол те взел?

— Аз не… Съжалявам. Просто… Просто не мисля, че ще се получи.

Захватът му става по-груб. Искаш да го успокоиш, но гърдите ти се стягат. Пробождащо усещане подпалва гръдния ти кош. Той трябва да знае, че няма да опиташ нищо, че не би могла да избягаш, дори да решиш, че имаш шанс. Опитваш да вдишаш и се проваляш.

— Просто… съжалявам.

Вдигаш ръце с надеждата, че тялото ти ще му каже, че не можеш да говориш. Че си невинна, че нямаш нищо за криене. Той все още държи пистолета. Заглушителят докосва коляното ти отстрани. Съсредоточаваш се върху дишането си. Преди много време, в бившия си живот, беше свалила приложение за медитация. Някакъв англичанин те подканяше в предварително записани сеанси да вдишваш през носа и да издишваш през устата. Отново и отново, и отново.

Точно когато си помисляш, че гърдите ти започват да се отпускат, от гърлото ти излиза хриптене. Или може би ушите ти свирят? Вдишваш през носа. Издишваш през устата. Ръцете горе. Погледът ти е върху пистолета.

— Ще има ли проблем… ако спя на пода?

Той надига вежда.

— Просто… матракът… Много различно е от бараката. Знам, че е глупаво. Съжалявам. Много съжалявам. Но дали ще може? Това нищо няма да промени. Кълна се.

Въздиша. Почесва се по слепоочието с дулото на пистолета. Дали това означава, че предпазителят е спуснат? Или е толкова уверен в уменията си?

Най-сетне свива рамене.

— Настанявай се.

Смъкваш се от матрака. С бавните деликатни жестове на експерт сапьор лягаш на пода. Един възел се развързва в гърдите ти. Това ти е познато. Това е като бараката. Знаеш как да оцеляваш в бараката. Можеш да се научиш да правиш същото и тук.

Той кляка до теб и сграбчва закопчаната ти с белезниците китка. Изпъва ръката ти над главата ти, подпъхва другия край на белезниците между две железни извивки в долния край на рамката на леглото. Обелват се люспи боя, докато върти механизма наляво и надясно, за да го изпробва. Когато се уверява, че няма да можеш да се въртиш свободно, се изправя.

— Ако чуя нещо — каквото и да е, — няма да съм доволен. Разбираш ли?

Кимаш, доколкото ти е възможно с глава на пода.

— Стаята ми е от другата страна на коридора. Ако опиташ нещо, ще разбера.

Ново кимване.

— Ще се върна утре сутрин. Очаквам да те видя на същото място. В същата поза. Всичко да е същото.

Отново кимаш. Прави няколко стъпки, поставя ръка на бравата и застива.

— Обещавам — изричаш. — Няма да мърдам.

Поглежда те с присвити очи. Никога няма край, несигурността, с която те гледа. Може ли да ти вярва? Ами сега? Ами след час? Ами след седмица?

— Наистина — добавяш. — Толкова съм уморена. Ще заспя като мъртва в мига, в който излезеш. — Посочваш стаята с показалеца на свободната си ръка. — Това е хубаво. Благодаря ти.

Завърта бравата, когато се случва. Скрибуцане от другата страна на стената, скърцаща дъска на пода. Някой вика от другия край на коридора.

— Тате?

Нещо като ужас проблясва в очите му. Поглежда те, все едно си мъртва, тяло и кръв по ръцете му, а дъщеря му върви към теб.

Точно толкова бързо се съвзема. Лицето му се успокоява. Погледът му се втвърдява. Вдига ръка към теб. Не се меси. Бъди много тиха.

С едно пъргаво движение се измъква от стаята. Тя дали го вижда? Или е твърде тъмно и тя е прекалено далеч? Да не поглеждаш е най-трудното нещо, което някога ти се е налагало да правиш. Да не надигаш глава, да не извърташ шията си. Да държиш устата си затворена, докато вратата се затваря зад него. Мимолетен полъх докосва лицето ти. Прехапваш устните си, дъвчеш бузите си отвътре.

Приглушени звуци проникват през стената: „Наред ли е всичко“ и „Да“, и „Много е късно“, и „Знам, знам“, и „Опитах да ти пратя съобщение“, и „Не съм чул“, и най-сетне „Връщай се в леглото“. Трябва да го е послушала, защото скоро звуците заглъхват и оставаш само ти. Ти в стаята. Ти в истинска къща с обзавеждане и отопление, и с толкова много стени и врати. Ти и той, и някъде в края на коридора и някой друг.

Почти можеш да я усетиш. Като силово поле. Пламтящ въглен в мрака. За първи път от пет години малък ураган. Безкрайно обещание за нов човек.