Стая за гости

3. Жената в бараката

Доведе те тук.

Домът му ти се е разкрил на мигновени отблясъци, мимолетни погледи, когато не те е гледал. С годините си премислила онези образи, вкопчила си се във всяка подробност: къщата насред парче земя. Зелена трева, върбови дръвчета. Всяко растение е подрязано, за всяко листенце са полагани грижи. По-малки сгради са пръснати из имота подобно на мъфинчета върху поднос. Самостоятелен гараж, хамбар, велосипедна стойка. Електрически жици, провиращи се през клоните. Този мъж, както си научила, живее някъде, където е тихо и красиво. Място, където да тичат деца, да цъфтят цветя.

Той вървеше бързо, надолу по прашна пътека, нагоре по хълма. Къщата изчезна в далечината, заменена от редици дървета. Спря. Няма за какво да се хванеш, няма кого да извикаш. Стоиш пред бараката. Четири сиви стени, скосен покрив. Без прозорци. Той хвана металния катинар, отдели един ключ от останалите.

Вътре те научи на новите правила на света.

— Името ти — рече. Беше коленичил и все пак се извисяваше над теб, държеше лицето ти в шепите си, така че единственото, което виждаше, бяха пръстите му. — Името ти е Рейчъл.

Името ти не беше Рейчъл. Той знаеше истинското ти име. Видял го е на шофьорската ти книжка, след като я извади от портфейла ти.

Само че той ти каза, че името ти е Рейчъл, и беше жизненоважно да приемеш този факт. Начина, по който го изрече, с ръмжащо „р“ и категорично „л“. Рейчъл беше чисто досие. Рейчъл нямаше минал живот, към който да се върне. Рейчъл би могла да оцелее в бараката.

— Името ти е Рейчъл — каза той — и никой не знае коя си.

Ти кимна. Не достатъчно убедително. Ръцете му пуснаха лицето ти и сграбчиха пуловера ти. Блъсна те в стената, притисна ръка към шията ти, кокалчетата на китката му се впиха в трахеята ти. Нямаше въздух, нямаше никакъв кислород.

— Казах — каза той и светът започна да ти се изплъзва, но да не го чуеш не беше опция, — че никой не знае коя си. Никой не те търси. Схващаш ли, мамка му?

Пусна те. Преди да се разкашляш, преди да започнеш да се мъчиш да си поемеш дъх, преди да направиш каквото и да е друго, ти кимна. Все едно наистина го мислиш. Кимна заради живота си.

Ти стана Рейчъл.

Беше Рейчъл с години.

Тя те опази жива. Ти се опази жива.

Ботуши, мъртви листа, резе. Въздишка. Електрическа печка. Всичко е както обикновено с изключение на него. Тази вечер той претупва ритуала си, сякаш е оставил да ври вода на котлона. Все още дъвчеш последната хапка от пая с пилешко, когато взима кутията от ръцете ти.

— Хайде — казва. — Нямам цяла нощ.

Това не е нетърпение, цялото това припиране. По-скоро сякаш си песен и той бърза да превърти скучните части.

Остава с дрехите си. Ципът на якето му се впива в корема ти. Кичур от косата ти се заплита в закопчалката на часовника му. Издърпва китката си, бори се да се освободи от теб. Чуваш как нещо се изтръгва. Скалпът ти гори. Всичко е осезаемо, всичко е истинско дори когато витае над теб като призрак.

Искаш го тук. С теб. Искаш го спокоен, сигурен.

Искаш да говори.

Чакаш, докато приключи. Отново си облечена.

Докато се приготвя да си тръгне, прекарваш ръка през косата си. Жест, който си използвала по време на срещи, лакътят на спортното ти яке е подпрян на маса в ресторант, бялата ти тениска е освежена от множеството сребърни украшения.

Случва се. Спомняш си частици от себе си и понякога те ти помагат.

— Нали знаеш — казваш му, — тревожа се за теб.

Изсумтява.

— Истина е. Тоест… просто се чудех. Това е всичко.

Подсмърква, пъхва ръце в джобовете си.

— Може би мога да помогна — опитваш. — Да намеря начин да останеш.

Изсумтява, но не отива към вратата. Трябва да се вкопчиш в това. Трябва да повярваш, че това е началото на победата.

Той ти говори, понякога. Не често и винаги с неохота, но го прави. Някои вечери са хвалби. Друг път е изповед. Може би затова изобщо си е дал труда да те опази жива: в живота му има неща, които има нужда да сподели, а ти си единствената, която може да ги чуе.

— Ако ми кажеш какво е станало, може би ще измисля нещо — казваш.

Подвива колене, лицето му е на нивото на твоето. Дъхът му — свеж като мента. Дланта му — топла и груба върху бузата ти. Върхът на палеца му се забива под окото ти.

— Мислиш, че ако ти кажа, ще измислиш нещо?

Погледът му те обхожда от лицето до краката. Отвратен. Презрителен. Но винаги — това е важното — малко любопитен. За нещата, които може да ти стори, нещата, които ще му се разминат.

— Какво изобщо би могла да знаеш? — Прокарва пръст през челюстта ти, нокътят му задира в кожата ти. — Знаеш ли изобщо коя си?

Знам. Като молитва, като мантра. Ти си Рейчъл. Той те намери.

Всичко, което знаеш, е онова, на което той те научи. Всичко, което имаш, е онова, което той ти дава. Верига около глезена ти, закована на стената. Спален чувал. Върху обърната щайга са нещата, които ти е донесъл през годините: три книги с меки корици, портфейл (празен), антистрес топка (наистина). Произволни и несвързани. Допускаш, че тази мъжка сврака ги е взела от други жени.

— Намерих те — казва той. — Беше се изгубила. Дадох ти покрив. Опазих те жива. — Посочва празната пластмасова кутия. — Знаеш ли какво щеше да си без мен? Нищо. Щеше да си мъртва.

Отново става. Изпуква кокалчетата си, всеки пръст издава различен звук.

Ти си нищо. Знаеш това. Но в тази барака, в този миг от живота му, ти си всичко, с което разполага.

— Тя е мъртва — казва. Обмисля го и отново изрича: — Тя е мъртва.

Нямаш представа за кого говори, докато не добавя:

— Родителите ѝ продават къщата.

И тогава разбираш.

Съпругата му.

Опитваш се да обмислиш всичко наведнъж. Искаш да кажеш каквото изричат хората в отбраното общество: Съжалявам да го чуя. Искаш да попиташ: Кога? Как? Чудиш се: Той ли го е направил? Дали най-сетне не е превъртял?

— Значи трябва да се преместим.

Започва да крачи дотолкова, доколкото някой може да крачи из барака. Нервен, което е нетипично за него. Но нямаш време за чувствата му. Нямаш време за губене да се чудиш дали той го е направил. Кого го е грижа дали го е сторил той? Той убива. Знаеш това.

Онова, което трябва да направиш, е да помислиш. Да претърсиш атрофиралите гънки на мозъка си, онези, които си използвала, за да решаваш проблемите на ежедневието. Онази част от теб, която помагаше на приятелите ти, на семейството ти. Но единственото, което мозъкът ти крещи, е, че ако той се премести — ако напусне тази къща, този имот — умираш. Освен ако не успееш да го убедиш да те вземе със себе си.

— Съжалявам — казваш му.

Съжаляваш много, през цялото време. Съжаляваш, че съпругата му е мъртва. Съжаляваш наистина за световните неправди, за начина, по който са го сполетели. Съжаляваш, че трябва да се занимава и с теб, жена с толкова нужди, вечно гладна, вечно жадна, все ѝ е студено, че и толкова любопитна.

Правило номер две за оцеляване в бараката: Той винаги е прав, а ти винаги съжаляваш.