Стая за гости

41. Жената без номер

Търсиш го. Човека, който те упои. Предполагаш, че е мъж. Какви са шансовете? Опитваш се да разбереш. Взимаш лаптопа си и пишеш „наркотик в питието статистика“, „наркотик в питието извършители“, „хора, които упояват други хора“. Не можеш да намериш онова, което търсиш. Хората като теб не съобщават какво ги е сполетяло.

Всеки на улицата е заподозрян. Мъжът пред теб в кафенето. Инструкторът по йога, шофьорът на автобуса, преподавателите ти. Никой не е извън подозрение.

Спираш да спиш нощем. Всяка вечер към седем над теб се спуска сянка. Преди да си легнеш, проверяваш дали вратата е заключена. Проверяваш и после проверяваш отново. Поглеждаш в гардеробите. Поглеждаш в банята. Проверяваш под леглото си. Търсиш, търсиш и продължаваш да търсиш заплахата, която те следва като сянка.

Слушаш истории. Четеш ги. Има подкасти, онлайн статии, които ти разкриват мистериите. Научаваш за ученичка, която излязла с приятели и никога не се прибрала. За съпруга, която изчезнала и определено го бил направил съпругът ѝ, но така и не го заловили. За момиче, което заминало през пролетната ваканция. За жена, която се блъснала с колата и изчезнала, преди полицията да се появи на местопроизшествието.

Може би си погълнала толкова много истории, че накрая те са погълнали теб.

Изгубила си способността си да се съсредоточаваш. Лекциите на преподавателите ти се сливат с фона. Заспиваш на лекции, а нощем се взираш в тавана. Оценките ти се сриват. Спираш да пиеш, рязко и изведнъж. Спираш да се виждаш с приятели. Спираш да пишеш съобщения на Мат, твоето почти гадже. Просто спираш.

След известно време оставате само ти, Джули и призраците. Джули никога не се предава.

— Тревожа се за теб — казва, след като са те изгонили от лекциите по медийно законодателство, защото си дремела на мястото си.

— Добре съм — уверяваш я.

— Не, не си — настоява тя. — Това е нормално.

— Мисля, че просто ми трябва почивка — казваш.

Джули ти казва, че и това е нормално. Така че си вземаш почивка. Говориш с академичния си съветник и влизаш в интернет, за да търсиш дървета, въздух, тишина. Точно обратното на града.

Бунгалото е малко. В ранчо стил е, с една спалня. Решаващо е, че принадлежи на европейка, която е сложила капаци на всички прозорци. Жената вярва в ключалките и в стабилната охранителна система. Там ще си в безопасност.

Укрепената къща е на два часа път от Манхатън. Изтегляш остатъка от оскъдните си спестявания — натрупани за четири години работа през лятото, от стажантски програми, по време на които си носила кафе и покупки на редактори, които дори не са си дали труда да научат името ти — за да си наемеш кола. В една неделна вечер натъпкваш в куфара си клинове, меки пуловери и шантави малки книжки. Подкарваш колата на север. Окачваш дрехите си в гардеробите на европейката. Най-сетне си позволяваш да си отдъхнеш.

Напускането на града е като масаж за мозъка ти. В онази седмица си лягаш рано и се будиш с песента на птиците. Донякъде продължаваш с ученето, но основно пиеш чай, четеш забавните си книжки и спиш много. Намираш книга за природата и изучаваш птичите песни. Започваш да вярваш в новия свят.

Има място, което харесваш. В гората. Не много далеч от главния път. Разхождаш се дотам сутрин, след като слънцето изгрее, но преди да е започнало да става топло.

Твоето място е сечище или нещо подобно. Трева, обградена от дървета. Дърветата са в кръг. Твоето място е зелено, после кафяво, после отново зелено, а после синьо. Винаги е тихо, ако се изключат съвсем леките звуци. Шумоленето на вятъра в листата на дърветата, свистенето му сред стръковете трева. Кълвачи и катерички. Птици, които не можеш разпознаеш, колкото и да се стараеш.

Обичаш да сядаш и да си затваряш очите. Да усещаш влагата да се просмуква през клина ти, да се оставиш на земята да те държи. Да настроиш света, за да почувстваш съществуването си в него.

Една сутрин се прибираш от сечището. Не си точно в гората, но не си и в центъра на града.

Това е селски път. Няма достатъчно трафик, за да оправдае наличието на тротоар. Това е място, където никой не те вижда. Ако ще крещиш, което ти е хрумвало на няколко пъти, никой няма да те чуе.

В този ден там има кола. Пуска сирена. В теб се задейства рефлекса на Павлов — щом чуваш сирена, си мислиш, че човекът зад волана е от някоя служба.

Поглеждаш през рамо. Не е полицейска кола. Всъщност е бял пикап. Ченгетата действат така, мислиш си. През цялото време карат необозначени коли.

През предното стъкло мъжът зад волана ти дава знак да спреш встрани. Спираш. Едно правило за безопасност, което ти е втълпено още от детството, изплува на повърхността: да стоиш на разстояние от колата.

Мъжът излиза. Оглеждаш го. Мислено го преценяваш. Приятел или враг, съюзник или нападател? Дали да му стиснеш ръката, или да побегнеш?

Мъжът изглежда спретнат. Усмихва се. В ъгълчетата на очите му се появяват бръчици. Бели зъби, анорак и дънки. Косата е наскоро подстригана. Ръцете му са чисти.

В този момент си готова да му се довериш. В този момент не се страхуваш.

Мъжът се приближава. Освен това мирише хубаво. Никога не си допускала, че злото ще ухае хубаво. Що за дявол би ползвал одеколон?

По-късно си мислиш за месоядните растения. Колко са ярки, за да привличат насекомите. Как ги заблуждават с изкусителни нектари, преди да се нагостят с тях.

След секунда виждаш оръжието — черен пистолет с черен заглушител. Виждаш го и тогава го почувстваш. За първи път в живота ти оръжие се забива в рамото ти.

— Не мърдай — нарежда ти. — Ако опиташ да побегнеш, ще те нараня. Разбираш ли?

Кимаш утвърдително.

— Портмоне? Телефон?

Предаваш му притежанията си. Мислила си какво ще правиш, ако те оберат с насочен към теб пистолет, и си си обещала, че ще дадеш всичко в замяна на живота си.

— Оръжие? Лютив спрей? Нож?

Поклащаш глава.

— Ще проверя и ако открия, че си ме излъгала, няма да съм доволен.

Опипва те. Стоиш неподвижно. Това е първата проверка и ти я минаваш. Не си го излъгала.

— Бижута?

— Само каквото нося.

Чака те да свалиш медальона си и го пъха в джоба си. В някоя друга вселена щеше да приключи дотук. Той щеше да се качи в пикапа, а ти щеше да се отдалечиш бавно, после да се затичаш, да се върнеш в бунгалото и после в града. Щеше да намериш хора и да им разкажеш какво е станало.

В твоята вселена обаче мъжът с пистолета хвърля телефона ти на земята и го разбива с ботуша си. Маха с оръжието към пикапа.

— Качвай се — казва ти.

Ето какво е усещането в момента, когато животът ти става трагедия. Моментът, който си очаквала. Когато животът ти спира да е твой и се превръща в криминална история.

Имаш чувството, че краката ти са се превърнали в олово, гръдният ти кош е замръзнал, а мозъкът ти прехвърля списъка с възможности — дали да тичаш, да крещиш, или да се подчиниш. Но най-вече чувството е, че не става нищо. Земята не се отваря. Ти все още си себе си. Само светът около теб се променя. Всичко се променя, но не и ти.

Да тичаш, да крещиш, да се подчиниш. За бягство и дума не може да става. Би могла да го надбягаш, но не бягаш от мъж с пистолет. Не и ако има шанс да те залови. Да крещиш? Крещиш само ако знаеш, че ще те чуят. Ти си на тих път и няма никой, докъдето ти стига погледът. Не крещиш.

Да се подчиниш. До този момент не знаеш какво иска мъжът. Ако се подчиниш, има шанс да те пусне.

Качваш се в пикапа.

Той отива до страната на шофьора. Спокойно и плавно. Безметежната целеустременост на мъж, свикнал светът да му се подчинява.

Прибира пистолета в нещо, което предполагаш, че е кобур, увесен на бедрото му. Не го гледаш в лицето; зрителният контакт ти се струва смъртоносна идея. Взираш се право пред себе си през предното стъкло. Опитваш да се съсредоточиш и нещо в съзнанието ти опитва да ти привлече вниманието. Видяла си нещо. Само преди няколко секунди, докато се навеждаше, за да се качиш в пикапа. Погледът ти се спря на задната седалка и ти видя. Лопата, въже, белезници. Руло с чували за боклук.

Мъжът натиска копче. Вратите и от двете страни се заключват.

Всяка останала надежда в теб загива.

Той мълчи и гледа пътя. Съсредоточен е. Мъж, извършващ рутинна работа. Някой, който е правил това и преди.

Говори. Това е единственото, което можеш да направиш. Не можеш да бягаш, не можеш да викаш. Но можеш да говориш. Мислиш, че можеш да говориш.

Преглъщаш. Търсиш думи, банални, но лични. Мост от теб към него. Спасителен път под шумата.

— Някъде оттук ли си?

Това е най-доброто, за което се сещаш, но не изкопчваш нищо от него.

Отместваш очи от пътя и го поглеждаш. Млад, мислиш си. Не изглежда никак зле. Мъж, когото би могла да срещнеш в магазина, на опашката в кафенето.

— Виж — казваш, — не се налага да правиш това.

Продължава да не ти обръща внимание.

— Виж се — настояваш. А после продължаваш, боязливо и със затихващ глас: — Погледни ме.

Не поглежда.

Сещаш се за историите. За подкастите. За статиите. За заглавията в пресата, дълги и засукани, най-скандалните ДУМИ са с главни букви. Някои от историите вървят със съвети. Направи така, че похитителят да започне да те възприема като човек. Дръж ключовете си между пръстите си и ги използвай като оръжие. Цели се в очите. Удари го в носа. Изритай го в слабините. Викай. Не викай. Изненадай го. Не го изненадвай.

Онова, за което историите никога не те предупреждават, е, че в крайна сметка, ако мъжът иска да те убие, той те убива. Не зависи от теб да го убедиш да не го прави.

Поглеждаш през прозореца. Мислиш си: Почти. Сполетя ме нещо лошо и си мислех, че ще умра, обаче не умрях и почти се спасих. Просто не е било писано.

Не искаш да умреш, но смъртта ти се струва логична.

Нещо нахлува в теб. Може би си спряла да се страхуваш. Може би си по-ужасена от всякога и това отключва безразсъдното ти аз. Продължаваш да говориш. Изричаш куп глупости, все едно вече не ти пука. Говоренето е единственото, което ти принадлежи, и ще го използваш, каквото и да ти струва.

— Тук времето е толкова хубаво — казваш. — Онази вечер гледах филм и очаквах да свърши добре, но не стана така. Не ти ли е гадно, когато се случва така?

Надига вежди към теб съвсем леко.

— Дори не гледам филми чак толкова много — продължаваш. — Точно поради тази причина. Не ми харесва да отделя два или три часа от живота си само за да се разочаровам накрая. Или да се натъжа.

Пръстите му бръсват невидима прашинка от волана.

Дълги пръсти, силни ръце. Все лоши новини.

— Млъквай — нарежда ти.

Или какво? Ще ме убиеш ли?

Поглеждаш отново навън. Кара по участък от пътя, който не познаваш. Докъдето ти стига погледът, са само дървета и кал.

И тогава — сърна. Вижда я отдалеч, че идва, и забавя, чака я да премине. Отговорен шофьор. Сега не му е моментът да се блъсне или да си повреди колата. Какво би направил, ще се обади на „Пътна помощ“ ли? Как би могъл да обясни разтрепераното момиче на седалката отпред и всички онези неща отзад?

Гледаш как сърната се отдалечава. Не идва да те спаси. Но зад нея ги виждаш: черни птици, поне десет, кацнали на дънер.

— Десет са събор гробари — казваш.

Пикапът подминава птиците. Те обръщат мънистените си очи към теб, сякаш присъствието ти ги подтиква да повярват в нещо.

Той дърпа крака си от газта. Пикапът спира. Обръща се към теб. Наистина те гледа, за първи път.

Сини очи, мислиш си. Как смееш да имаш сини очи? Как смееш да съсипеш това за всички?

— Какво каза току-що? — пита те.

Кимаш към птиците.

— Така се нарича група от гарвани гробари. Не е ято или нещо такова. Казва се събор.

Адамовата му ябълка подскача. Казаното от теб току-що трябва да означава нещо за него. Не знаеш хубаво ли е, или е лошо. Не знаеш и дали има някаква стойност.

Все още не го знаеш, но този мъж си има семейство. Дъщеря и съпруга, чийто рак току-що се е върнал.

Все още не го знаеш, но този мъж има проблем да вярва в каквото и да било. За първи път, откакто е започнал да убива, има проблем да вярва в себе си.

Обръща се към пътя. Пръстите му стискат волана — бели кокалчета върху черен полиуретан.

Отвън един гарван отлита.

Пикапът отново потегля. Той дава малко газ, а после се отклонява вдясно. Пикапът рязко спира. Насочва се в обратната посока и натиска педала на газта. Тялото ти се извива на седалката, разтърсено от маневрата му.

Обратен завой.

Шибан обратен завой.

Нямаш представа какво означава това.

Сваля едната си ръка от волана и рови из жабката, докато намери кърпа.

— Завържи си я — нарежда ти.

Не помръдваш.

— На очите — добавя нетърпеливо, сякаш ти казва: Не ме карай да си променя решението.

Сама си завързваш кърпата, за да не виждаш.

Той кара, кара, кара. Може да са четирийсет минути, шейсет или пък двеста. Чуваш бавното му дишане с по някоя случайна въздишка. Потупването на пръстите му по волана. Педалите стенат под краката му.

Тук-там има завой, последван от безкрайна права линия. Пикапът забавя. Чуваш спирачките и скърцането на скоростния лост. Двигателят замлъква.

Дърпане на тила. Превръзката се свлича от лицето ти. Опитваш се да се огледаш, но той сграбчва брадичката ти, така че си принудена да гледаш него.

— Ще го направим бързо — казва ти. Отново държи пистолета и го размахва пред лицето ти. — Ще се измъкнем оттук и ще вървим заедно.

А после и правилата.

— Ако опиташ нещо — каквото и да е — ще се върнем в пикапа.

Чака, сякаш пита: Чу ли какво казах току-що?

Кимаш. Слиза от пикапа и взема няколко неща от задната седалка — белезниците и въжето, доколкото успяваш да видиш, а после подбира и теб.

— Не се оглеждай — казва ти, — гледай само в земята.

Стиска лявата ти ръка толкова здраво, че усещаш как ти се образува синина.

Отвежда те от пикапа си и те повежда по дълъг виещ се черен път. Оглеждаш се крадешком. Вече се учиш да вземаш каквото успееш. Зърваш къща и няколко сгради около нея. Няма съседи. Градината му е красива и добре отглеждана. Искаш да се вкопчиш в това, но той е мъж с цел, изкачващ се по хълм. Той е мъж, който те отвежда в барака.

Вратата се затръшва след теб. Все още не го знаеш, но това е моментът, в който се случва. Това е моментът, в който светът ти замръзва в нова форма.

По онова време бараката все още се строи. Пръснати по пода инструменти, чувал с тор в ъгъла. Сгъваем стол и маса, купчина списания — порнографски или за оръжия, не знаеш със сигурност. Може би по малко и от двете.

Това е неговото място. По-късно ще откриеш, че е започнал да го подготвя за мъгливата, далечна, изцяло теоретична възможност за някоя като теб. Някоя, която може би ще му е приятно да задържи. Звукоизолирал я е. Застлал е пода с гума, проверил е стените и е запълнил всяка цепнатина по тях със силикон. Но още не е завършена. Не си тази, която е смятал да задържи. Ти си моментно хрумване, импулсивна покупка.

На другия ден ще се върне, за да довърши започнатото. Ще закове верига за стената. Ще махне нещата си и ще разчисти мястото. Ще го превърне в твое. Засега ти извива ръцете зад гърба и ти слага белезници. Увива въжето около глезените ти и го завързва за бравата.

— Трябва да ида до къщата за малко — казва ти. — Само аз съм вкъщи. Ако викаш, само аз ще те чуя и няма да съм доволен. Повярвай ми.

Вярваш му.

В мига, в който вратата се затваря след него, се опитваш да се освободиш. Извиваш китките си, глезените си, пресягаш се към инструментите. Но той знае как се слагат белезници. Знае как се връзва възел. И се е сетил да премести инструментите си далеч от обсега на жената, която току-що е завързал в градинската си барака.

Трябва да вярваш, че хората ще те търсят. Снимката ти ще обиколи социалните мрежи. Родителите ти и Джули — гърлото ти се свива, щом си помисляш за тях — ще разлепят плакати. Ще дават интервюта, ще се молят да се завърнеш жива и здрава.

Трябва да вярваш, че това е временно, че някой ден светът ще те намери.

Но има неща, които знаеш, че той не знае. Които ще бъдат в негова полза. Всеки, който те познава, ще каже, че не си била на себе си. Че преди да изчезнеш, си се затворила в себе си. Че си заспивала по време на лекции. Че оценките ти са паднали. Че си събрала багажа си, напуснала си любимия си град и хората, които познаваш.

Ще се появи нова история. Ще минат дни, седмици, месеци. Първоначално хората ще си го кажат на себе си, а после, когато натрупат увереност, ще започнат да говорят помежду си: може би нарочно си изчезнала. Може би си заминала нанякъде с колата и преднамерено си прекратила съществуването си. Скочила си в пропаст, паднала си във вода. Може би си започнала отначало някъде другаде. Може би най-сетне си се освободила от демоните си.

Никой не очаква мъртъвците да се завърнат.

Накрая хората ще спрат да те търсят. Ще спрат да показват снимката ти. Ще те оставят да се стопиш във въздуха. Ще спрат да разказват историята ти и накрая ще останеш единствената, която ще я помни.