Стая за гости

30. Жената в къщата

Сутринта след червените драскотини е. Клепачите ти са натежали, главата ти е замаяна. Той, от друга страна, бързо се изправя на крака. Погледът му е изпълнен с гордост. Можеш да се закълнеш, че кожата му сияе. Може би все пак вече я е убил?

Първо е закуската. И тримата мълчите. Сесилия бързо премигва. Повече ръчка зърнената си закуска, отколкото се храни. Той рови из телефона си под масата. Скоро се връщаш в спалнята. Той идва, закопчава те за радиатора и си тръгва. Всичко е нормално. Всичко е както обикновено.

Пикапът му се отдалечава по алеята. Усещаш тъпа болка в кръста си. Наместваш се, така че да можеш да легнеш, доколкото ти е възможно. Тогава го усещаш.

Белезниците. Като гума около китката ти. Безполезни. Сядаш. Побутваш метала с лявата си ръка. Гривната се отваря и се изхлузва от ръката ти.

Просто ей така.

Свободна си.

Свободна ли си?

Има нещо. Носи се из въздуха около теб, дразни дълбините на съзнанието ти. То е точно тук, но не можеш да го достигнеш. Краката ти се разтреперват. Трябва да ги изпънеш. Да станеш. Да се изправиш на крака, да започнеш да тичаш.

Това ли е моментът, в който да започнеш да тичаш?

Винаги си мислила, че когато моментът настъпи, ще знаеш със сигурност.

Боиш ли се?

Страхливка ли си?

Жените като теб би трябвало да са смели. Все това си чувала. По новините, в списанията. Дълги описания на момичета, които изчезнали, но намерили пътя към дома. На жени под властта на ужасни мъже, намерили начин да избягат. Тя беше толкова смела. Като утешителна награда: Прощавай, че не можахме да те спасим, но сега ще се правим, че боготворим земята под краката ти. Представяш си го.

В главата си се изправяш. Това ли е чувството да бъдеш свободна? Отиваш до вратата на спалнята. Нужен ти е кураж, но ти си смела жена, нали помниш? Смела си, не го забравяй. Представяш си как отваряш вратата и надникваш навън. Няма го. Няма никой. Знаеш го. Знаеш, че той и дъщеря му току-що заминаха. Правиш няколко стъпки надолу по стълбището. След това нещо изщраква. Затичваш се. Тичаш до дневната, до входната врата. Оглеждаш се за последно и тогава го правиш. Отваряш вратата.

А после какво?

Какво става, след като отвориш вратата?

Представяш си го. Отвън си. Сама. Не знаеш къде си, нито улицата, нито града, нито щата. Нямаш никаква представа. Не знаеш къде живеят най-близките съседи, нито дали са си у дома. Те са непознати. Не ти е лесно — нито изобщо ти хрумва да го направиш отново — да се доверяваш на непознати. Да им довериш живота си. Да им се довериш да те спасят.

Значи забравяш съседите. Можеш да продължиш да тичаш сама. Накъде? До центъра на града? До полицейския участък? До магазина? И тези места са пълни с непознати, но поне не са ничий дом. Ще има много хора около теб. Свидетели.

А къде е той през цялото това време?

Къде е детето му?

Камерите.

Спомняш си за камерите.

Обаче той не видя превръзките. Тогава нищо не стана.

Има ли камери?

Не можеш да си сигурна.

Ами работата му в облаците?

Гледа към теб.

Готов да те връхлети.

Може да тичаш. Да потърсиш нечий дом, някой магазин. Отворена врата. Някой, който ще те изслуша.

А междувременно? Той получава предупреждение по телефона си. Поглежда приложението. Вижда те, чува те. Втурва се към вкъщи. Бесен е. Предала си го, предала си доверието му. Няма спасение от това.

Открива те, преди да си в безопасност. Отвежда те в гората и прави онова, което е трябвало да стори още преди пет години. Всичко потъва в мрак. Не можеш да повярваш, че така приключва всичко. Никой няма да знае, че си била жива през цялото това време. Никой няма да разбере, че е можело да бъдеш спасена.

Или пък не си гледа телефона. Прибира се у дома и разбира, че те няма. Знае какво следва. Полицейски сирени, залавяне, разплата. За нищо на света не иска да участва. Надига пистолета към главата си и стреля.

Друг сценарий: качва дъщеря си в пикапа. Казва ѝ, че трябва веднага да заминат, че няма време да си съберат багажа. Кара, кара, кара и никога не го откриват. Той и Сесилия заживяват като компютърно състарени образи в сайта на ФБР.

Или пък взема пистолета, качва дъщеря си в пикапа и кара до далечно място. Може би я убива, преди да убие себе си. Видя го в първата вечер в къщата, ужаса в очите му, когато тя го извика, когато почти го хвана. Чувала си звуци през нощта, стъпки по коридора. Момичето го гледа все едно той е всичко за нея. А той ще направи всичко, за да продължи да поддържа тази версия за себе си.

Не искаш той да умре. Това те обърква, но знаеш, че не искаш. Не искаш и дъщеря му да умре.

Винаги си мислила, че когато моментът настъпи, ще знаеш със сигурност.

Ако това не е моментът, какво е?

Ако не сега, кога ще избягаш?

Майка ти, баща ти, брат ти.

Джули, приятелка, която никога не си заслужавала. Мат.

От пет години чакат.

Трябваш им жива.

Трябваш си жива.

Винаги си мислила, че когато моментът настъпи, ще знаеш със сигурност. Това не е моментът. Ти си в спалнята и седиш по турски до радиатора.

Това означава ли, че вярваш, че ще имаш и втори шанс? Вярваш ли си, че ще получиш друга възможност? По-добра, по-сигурна?

Това е твоят живот. Успя да се спасиш през първия ден и се спасяваше всеки ден след това. Никой не дойде да ти помогне. Правиш го сама и сама ще се измъкнеш от това.

Не е това моментът.

И къде те оставя това?

Не можеш да вярваш на себе си. Прехапваш устни, впиваш зъби в деликатната кожа и хапеш още по-силно и по-силно, докато нещо поддава. Усещаш метален вкус. Вкусваш топлина. В теб нараства ярост, която заплашва да те погълне. Искаш да плачеш, да крещиш, да виеш. Да призовеш буря със силата на ума си. Искаш да не усещаш нищо. Искаш да се извисиш над всичко това. Искаш да спреш да се чувстваш все едно си разкъсвана на части.

И още нещо.

Ако се прибере и види отключените белезници, ще разбере, че е пропуснал. Привидно ще обвини теб, но дълбоко в себе си ще знае. Ще спре да си вярва. Отново ще стане по-бдителен.

А той ти трябва немарлив, разсеян. Искаш го с непокътната самоувереност.

Направи го.

Това е най-голямото предателство. Това е акт на вяра.

Не се изправяш. Вместо това стискаш гривната на белезниците и събираш металните краища.

Механизмът изщраква и се затваря.