Стая за гости

25. Жената — преди къщата, преди бараката

Трудиш се, за да завършиш гимназия. Редактираш есето си. Приемат те в различни университети. Избираш Нюйоркския пред Колумбийския. Родена си и си израснала в града и не си му се наситила. Приятелите ти заминават. Прекосяват страната заради калифорнийските лета, заради Силициевата долина, заради хубавата колорадска трева. А ти оставаш. Доволна си от мястото, където се намираш. Достатъчно доволна.

Започваш да тичаш, макар да знаеш, че с времето това ще съсипе тялото ти. Ще разцепи костите ти, ще стегне мускулите ти, ще разяде сухожилията ти. Научаваш се да харесваш тичането, огъня в гръдния си кош, дробовете ти са отдушник за бурята, която бушува в теб. Тичаш, защото това е единственият ти известен начин как да се съсипеш по здравословен начин.

Около теб жените пишат. Това е време на икономически колапс, на временна работа, на преоткриване. Младите жени пишат за най-добрите уебсайтове и работят в барове, за да си плащат наема. Появяват се на лекции уморени, гърбовете ги болят, очите им се премрежени от желание за сън.

Стават различни неща. Има авторски статии, лятна работа, стажове. Трима от състудентите ти карат стаж в медиен конгломерат, в който всички биха искали да работят. Такъв, който е вдъхновил филми и телевизионни сериали.

Някои публикуват кратки разкази в литературни журнали. Печелят награди и похвали от колегите си. Опитваш се да не изоставаш, но всички ги бива. Всеки е по-добър от теб. Ти си просто хлапе, израснало в Ню Йорк и чело купища книги. Оценките ти са хубави. Всичко в живота ти е съвсем наред.

В първия ден на втория семестър от годината ти на дипломиране идва новина: твоя колежка е сключила сделка за книга. Има слухове. Летят числа, пет нули, може би шест. Някои установяват, че се радват за колежката. Други разнищват историята, докато достигнат до разковничето: сюжетът на книгата е слаб, сделката е едновременно проклятие и благословия. Толкова голям успех, толкова видим и толкова скоро. След това я очаква единствено падение. Можеш ли да си представиш?

Не можеш. С твоя съвсем уреден живот, с хубавите ти оценки, с чудесното ти писане. Изобщо не можеш да си представиш.

Има уебсайт. Онлайн издънка на вече споминало се списание за тийнейджъри. Списанието е било революционно за времето си, защото говореше на момичетата, все едно имаха мозъци. Харесваш уебсайта. Четеш го всеки ден. Има рубрика „Преживяно от мен“. Точно такава е, на каквато прилича: непознати описват подробно шантавите неща, които са преживели. „Преживяно от мен: Нямаше пилот в самолета ми“. „Преживяно от мен: Събудих се от двегодишна кома“. „Преживяно от мен: Поставих началото на култ“.

Четеш есетата в почивките за обяд. После се връщаш на лекции, където професорката ти по творческо писане те поучава. Тя е на годините на майка ти, може би дори по-възрастна. Мила жена, но и безжалостна. Гледаш на нея с чувство, което възприемаш като обич.

Писането ти е хубаво, казва ти преподавателката. Но е хрисимо. Странно сковано. Не си такава в истинския живот, казва ти. Ти си чувствителна и забавна. Все се шегуваш. Казва ти, че имаш чувство за хумор, и това те задоволява, но само за миг.

Ще поработя над това, обещаваш ѝ. Ще поработя над гласа си.

Тя поклаща глава. Не е проблемът в гласа, обяснява ти, а онова, за което пишеш. Не пишеш за значими неща. Криеш се. А докато се криеш, читателите ти няма да знаят какво да мислят за теб.

Четеш отново есетата на жените. „Преживяно от мен: Най-добрата ми приятелка избяга с брат ми“. „Преживяно от мен: Разменили са ме при раждането“. „Преживяно от мен: Съседът ми се оказа шпионин“.

Мислиш си за нещата, които си преживяла. Има само едно от тях, което можеш да си представиш в уебсайта. Избягваш го с дни, а после една вечер сядаш и написваш всичко. Думите извират, кости, настояващи да бъдат изровени. „Преживяно от мен: Брат ми ме спомена в писмото си преди опита си за самоубийство“.

Няма усещане, че го разказваш със съжаление. Сполетя брат ти, преди да сполети теб. Той е този, който изпи хапчетата, първия път и втория път. Той е този, който оцеля. Той е този, който написа писмото.

Не се предполагаше да го видиш. Стана вечерта при втория опит, когато се върна у дома, а родителите ти още бяха в болницата и попълваха формуляри.

„Как би трябвало да намеря мястото си в света — пишеше брат ти, — когато всичко продължава да ме връща към нея?“

Имал е предвид теб. Брат ти, който се е забъркал в беда. Който не знаеше как да обича, без да изгуби себе си. Чието бурно юношество не ти остави друг избор, освен да бъдеш възможно най-доброто дете. Ти знаеше как да съществуваш спрямо очакванията на обществото, а той — не. За теб умът му беше гениален, вулкан, в който се създават скъпоценни камъни. Мислеше себе си за скучната. Никога не ти е минавало през ума, че брат ти може да е виждал нещата различно.

Есето ти седи в компютъра ти със седмици. Не знаеш какво да правиш с него. Мислиш си да го изпратиш на професорката, но не можеш да се насилиш да натиснеш „Изпрати“. Писането ти се струва разхвърляно, егоцентрично, незряло. Прилича ти на нещо, за което един ден може да съжаляваш.

Колежката с книгата споделя снимка във Фейсбук. Това е тя, с химикалка в ръка, китката ѝ е върху купчина листи. „Невероятна новина — пише тя. — Договорът е подписан. Официално е: МАЛКАТА СИНЯ КЪЩА ще става филм. Е, може би! Някой ден! Ако всичко мине добре. Но правата са продадени и това е огромна първа крачка. Чувствам се толкова благодарна.“

Различни неща стават с хората. Имаш потребност да започнат да стават и с теб. Намираш есето в лаптопа си, пишеш имейл от пет изречения. Прикачваш.

Изпращаш.

Идва следващата седмица.

Първоначално брат ти не казва нищо. А после, една вечер… Неделя. Семейството се събира у дома за печено пиле и лимонови картофки. Родителите ти са в дневната, а вие двамата сте в кухнята и миете чиниите.

— Да ти кажа — започва брат ти, докато търка една чиния. — Видях я. Статията ти.

Това те изненадва. Съсредоточаваш се върху бърсането на чаша за вино с кухненската кърпа на майка си.

— Всичко е наред — казва брат ти. Поглеждаш го: с две години по-голям от теб, висок, но крехък. Деликатно дете, свръхчувствително — така веднъж майка ти го описа на учителката. Силна челюст, крива усмивка. Походката му е от баща ви. Очите му са на майка ви.

Взима нова чиния и продължава да търка.

— Обаче — изрича с горчивината, която разпознаваш от юношеските му години — ти донякъде доказа тезата ми.

По-късно, когато идва моментът да си облечете палтата и да се качите в метрото, брат ти ти казва „довиждане“. Обикновено би те прегърнал. Брат ти, който те научи как да се боричкаш. Как да бягаш, как да нанасяш удар с юмрук. Брат ти, чиято обич се проявяваше насред задъханото безредие на игрите. Кални петна по дрехите ти, стръкчета трева в косата ти. Онази вечер брат ти те потупва леко и внимателно по рамото.

— Внимавай, като се прибираш — казва ти. Добронамерено. Освободен от теб.

Твоят брат ти маха от другата страна на платформата и ти знаеш. Знаеш, че си го изгубила завинаги.