Стая за гости

62. Жената в къщата

Отвън една врата се отваря и се затръшва. Слязъл е от пикапа.

От пет години не си се движила толкова бързо. Последен поглед, за да се увериш, че всичко си е така, както го намери. Изгасяш осветлението, след това небрежно и безразсъдно изкачваш стълбището. Завърташ бравата. Затваряш вратата след себе си и се уверяваш, че е заключена. Свиваш се на дивана точно в момента, в който ключалката задрънчава. Отваряш „Обича музиката, обича да танцува“ на произволна страница.

Той влиза. Четях си, просто си четях. Определено не съм тършувала. Определено не се канех да бръкна с ръце в гръдния ти кош и да изтръгна още биещото ти сърце.

Окача ключа от пикапа до вратата и оглежда стаята. Притаяваш дъх, за да не забележи учестеното ти дишане, тъй като тялото ти още се съвзема от спринта нагоре по стълбите.

Намръщва се. Какво? Какво има? Оглежда те от глава до пети. По дяволите. Забравила си да огледаш себе си на връщане. Толкова се стара да оставиш мазето в безупречно състояние, че забрави да провериш за червеникави петна по кожата си, издайнически зацапвания от прах по челото си.

Мамкамумамкамумамкаму.

— Тя горе ли е? — пита. Отговаряш утвърдително. С приглушен глас, все едно двамата сте в екип, а дъщеря му е външната, добавяш:

— Прекара по-голямата част от следобеда тук долу, но отиде в стаята си преди малко.

Очите му обхождат стаята. В него се усеща някаква тежест, все едно гравитацията го притегля към земята по-силно от обичайното.

Пристъпва към вратата под стълбището.

Нещо е станало. Трябва да иде долу. Трябва му тишина, място, което принадлежи единствено на него. Трябва му мястото, в което беше нахлула само допреди минути.

Не може да слезе. Не още. Твърде скоро е. Ако отиде, ще разбере. Ще види призрака ти в стаята, сянката ти на стените.

— Мога да помогна с вечерята — казваш му.

Поглежда те, сякаш е забравил какво означава вечеря, и после се връща в реалността.

Подготовката тази вечер се състои единствено в притоплянето на две консерви с чили. Няма царевичен хляб, няма масло. Вика Сесилия. Тя пренебрегва телевизора и сяда да се храни мълчаливо и прилежно, сякаш знае, че това е една от онези вечери, когато не трябва да му се пречка.

Този мъж е разтърсен и изнервен. Станало е нещо, което не е планирал. Светът се е изплъзнал от контрола му и сега се бори да си го върне, за да подсили захвата си.

По-късно, когато се промъква в стаята ти, е в мрачно настроение. Изритваш анорака си под леглото и се молиш да не забележи безопасната игла в джоба ти до химикалката на дъщеря му. Утре, когато излезе, ще ги скриеш в скрина с чекмеджетата. Никога не е гледал там и трябва да повярваш, че няма точно сега да започне.

А ако го направи, ще излъжеш. Ще кажеш, че нищо не знаеш за скрина, нито за нещата, които може да са прибрани там.

Не забелязва. Този мъж си има други неща, за които да се тревожи, вместо за тайните, скрили се в джоба ти. Тази вечер ръцете му се задържат около шията ти. Целият е наежен, а бодлите се впиват в кожата ти. Войник, отиващ на бой. Мъж, който има какво да докаже.

Сигурно е проговорила. Емили. Жената, която намери ключа за къщата му и влезе в дневната му.

И сега той знае.