Стая за гости

67. Номер осем

Жена му умирала. Отново.

И аз също.

Когато лекарите ми съобщиха, се сетих само за едно място.

Заливче на Хъдсън, скрито от останалия свят, сгушено зад гъстите дървета. Трябва да знаеш, че е там. А ако го знаеш, значи притежаваш ключове за рая.

Нямаше знак, че плуването е разрешено, но никой не обръщаше внимание. Това беше място, където да се гмуркаш. Беше място с пясък, с каяци и хладилни чанти, пълни с бира.

Бях там, където исках да прекарам времето, което ми оставаше, и носех само бански костюм и сламена шапка.

Той ме намери една вечер.

Мислех си за други неща. Умирах и опитвах да го приема.

Не очаквах, че мъж като него ще вземе нещата в свои ръце.

Знам. Знам. И без това щях да умра по-скоро от повечето хора.

И все пак има значение онова, което ми отне.

След като цял живот бях прекарала в опити да удовлетворявам останалите, това беше последният ми шанс.

Това трябваше да е моето време.