Стая за гости

Благодарности

Аз (французойка) се заиграх с идеята може би някой ден да напиша роман на английски, когато бях деветнайсетгодишна. Отне ми десетилетие да стигна до този момент — десет години, през които да публикувам в САЩ, ми се струваше ярко и невъзможно далечно чудо. Всъщност ето какво се опитвам да кажа: не мога да повярвам, че стигнах дотук. Съжалявам, знам, че се предполага да съм хладнокръвна, но наистина не ми е по силите.

В процеса на създаване на този роман имах невероятното щастие да работя с хора, които са не само смущаващо добри в работата си, но и които разбираха какво се опитвам да постигна с тази история, и още по-хубаво — които я обикнаха. Това означава за мен повече, отколкото мога да изразя с думи. (Въпреки че работата ми е буквално да се изразявам с думи.) И така, изказвам най-сърдечните си благодарности:

На Рейгън Артър, моята редакторка: ти си редактирала и публикувала някои от най-любимите ми книги, книги, които ме направиха писателка. Благодаря ти за добрината, за опитното ти око, за енергията ти и щедростта ти. На Тим О’Конъл, отговорния редактор на тази книга, за първата редакция и задето още в началото ми каза, че това би трябвало да е забавно. Рейгън, Тим, не мисля, че е лесно да накараш един писател да се чувства напълно уверен, докато пише, но вие двамата се справихте. Благодаря ви.

На Стивън Барбара, когото имам големия късмет да нарека свой агент, за подкрепата, която ми оказа за написването на тази книга още от самото начало, за неуморния ти труд и за приятелството ти. Нямам намерението да звуча преувеличено, но вярата ти в работата ми промени живота ми. Благодаря ти за всичко.

На отбора мечта от „Кнопф“: Джордан Павлин, приятелката ми Аби Ендлър, Рита Мадригал, Изабел Яо Майерс, Роб Шапиро, Мария Карела, Келси Манинг, Закари Луц, Сара Ийгъл, Джон Гал и Майкъл Уиндзор.

На отбора мечта от „Инкуел Мениджмънт“: Алексис Хърли, задето съвсем буквално разнесе книгата по целия свят, Мария Уелън, Хана Лемкул, Джеси Торстед, Линдзи Блесинг и Лора Хил.

Също и на Райън Уилсън от „Анонимъс Кънтент“ за работата му по филмовите права.

На Клеър Смит от „Литъл, Браун Буук Груп“ от Великобритания, задето пренесе тази книга отвъд Атлантика, за безкрайния ѝ ентусиазъм и за бележките ѝ, които винаги ми бяха от помощ. Благодаря ти, Клеър. Специални благодарности и на Елеонор Делер от „Фаяр/Мазарин“ и на редакторите по целия свят, които харесаха тази книга.

На Пол Богаардс, много специален издател, който прави всичко да изглежда забавно и лесно (и който кани най-изненадващите гости на кафе). За мен е голяма чест, че хареса работата ми. И на Стефани Клос и Стефани Хауер от „Богаардс ПиАр“.

Универсално призната истина е, че писателите искат да бъдат обичани, но ми се струва, че много от нас подценяват колко би могла да промени живота обичта на добрия човек. Сърдечни благодарности на милите хора, които подкрепиха тази книга.

На Тейлър Даниълс, моя съпруг. Благодаря ти, че вярваше в мен, че чете черновите, че измисли заглавието на тази книга и за обсъжданията на основните моменти в сюжета. Толкова съм щастлива, че те имам в живота си и че присъствам в твоя. И ти благодаря, че си чудесен татко на нашето куче Клодин.

На родителите ми, Жан-Жак и Ан-Франс Мишалон, които ме научиха, че няма нищо грешно в преследването на леко абсурдни цели (като писането на книги на английски, след като майчиният ти език е френският), че ми вдъхнаха безгранична любов към книгите (и че поставиха началото на, хм, интереса ми към серийните убийци). На баба ми Арлет Пенекин, която чу за този роман, преди да се е превърнал в книга, и научи всичко възможно за издателския процес в САЩ. Мисля, че тя най-вероятно е френската баба с най-обширните познания за издателската индустрия.

На свекъра и свекърва ми, Том и Дона Даниълс: започнах да пиша този роман, докато живях в къщата с вас в долината на Хъдсън. А после използвах тази къща (вашата къща) за модел за дома на Ейдън в книгата. И ви казах едва след като завърших романа и получих договор за издаването му. А вие дори не се ядосахте. Всъщност бяхте толкова щастливи и горди. Благодаря ви за обичта и за подкрепата ви, които означават толкова много за мен.

На Холи Бакстър за вярата ѝ в тази книга още преди да е довършена. Твоят ентусиазъм ме отведе до финалната права, както и мъдрия ти съвет. (Първо първата чернова, после екзистенциалната криза.)

На френските ми приятели, задето са удивителни и остроумни, за подкрепата им и защото — нека си го кажем — изглеждат изключително добре: Морган Джулиани, Клара Шевасу, Луси Ронфо-Азар, Инес Залуз, Камил Жак, Ксавие Ютроп, Жофроа Юсон, Суан Менаж.

На Кристин Оперман, удивителна приятелка и щедра читателка, чиито бележки някак все съвпадаха с онези, които впоследствие ми пращаха редакторите. Много ти благодаря, че отдели време, за да прочетеш книгата ми, и че ме вразумяваше, когато беше необходимо.

На скъпия ми приятел Нейтън Макдермът, най-добрия другар, който един писател (или по-скоро всеки човек) би могъл да иска. Благодаря ти за твоята подкрепа, за похвалите ти и всичко останало.

На моя терапевт, когото не мога да назова по очевидни причини и който изчете по-ранната чернова на този роман. (Чудесно е, нали?) Благодаря ти, че буквално опази здравия ми разум.

Цитатът от филм в Глава 33 е от чудесния „Последната Коледа“ с участието на Емилия Кларк и Хенри Голдинг. Винаги съм се чудила какво им е на хората, които са свързани по някакъв начин със серийни убийци (или, нали се сещате, те са серийни убийци), като чуват шеги за серийни убийци във филмите или по телевизията. Ето как стана.

В Глава 25 Мей пише есе за рубрика в уебсайт, наречена „Преживяно от мен“. Вдъхновена е от есетата от „Това ми се случи“ във вече несъществуващия уебсайт xoJane от самото му начало, струва ми се през 2011-а, до закриването му през 2016-а. Публикациите там ме запознаха с личните есета още докато учих във Франция. Завладяха ме. Щастлива съм, че чрез тази книга съумях да изживея версия на онази епоха много години след това.

И най-сетне огромни благодарности към другите хора, които направиха от мен писателка: мадам Султан, учителката ми от гимназията, която, докато бях тийнейджърка, ми каза: „Не спирай да пишеш. Иначе животът ще те погълне…“ (Не спрях да пиша). Мосю Шомие, който прочете късите ми разкази още преди да са готови да бъдат прочетени. Арлиана Тибенски, която прегърна щурите ми идеи. И Карън Стабинер, която ме научи, че трябва да обичам това повече от всичко.