Стая за гости

7. Жената в бараката

Помниш късчета от себе си и понякога те ти помагат.

Като Мат.

Мат ти беше най-близкото до гадже, което имаше, когато бе отвлечена. Той беше като всичко останало, обещание, което така и не се осъществи.

Онова, което най-добре си спомняш за Мат: знаеше как се разбиват ключалки.

В бараката често си мислеше за Мат. Опита се няколко пъти. Откърти треска от пода, направи дискретна вдлъбнатина в стената. Дървото не пасваше на голямата ключалка на веригата. Притесни се, че ще се счупи, а после какво?

Тогава щеше да бъдеш прецакана.

Помниш тези късчета от себе си и понякога ти помагат. Само понякога.

Мъжът, който те държи в плен, се връща следващия ден с топла храна и вилица. Натъпкваш две огромни хапки в устата си, преди дори да помислиш да отгатнеш какво ядеш — спагети с кюфтета. Отнема ти още три хапки, за да осъзнаеш, че говори, още две, за да намериш сили да оставиш вилицата. Думите му са от по-голямо значение за оцеляването ти от някаква храна.

— Кажи ми името си.

Ушите ти бучат. Поставяш капака върху кутията, останалото кюфтенце те зове.

— Хей.

Идва от другия край на бараката, хваща те за брадичката, за да те насили да го погледнеш.

Не можеш да си позволиш да го вбесиш. Никога, а най-вече сега.

— Съжалявам — казваш. — Слушам.

— Не, не слушаш. Казах ти: кажи ми шибаното си име.

Поставяш кутията на пода и сядаш върху ръцете си, за да ги спреш да не разтъркат лицето ти там, където пръстите му са те стиснали. Поемаш си дълбоко дъх. Когато го изричаш, той трябва да ти повярва. Трябва да е заклинание, прочетено от свещен текст. Трябва да е истина.

— Рейчъл — казваш му. — Името ми е Рейчъл.

— Какво още?

Понижаваш гласа си, правиш го да звучи нисък и пламенен. Той се нуждае от нещо от теб и те е научил, отново и отново, как да му го дадеш.

— Ти ме намери. — Добавяш останалото, без да се налага да пита. — Всичко, което знам, е онова, на което ти си ме научил. Всичко, което имам, е онова, което ти си ми дал.

Премества тежестта на другия си крак.

— Бях изгубена — рецитираш. — Ти ме намери. Ти ми даде покрив. — Следващото изречение е хазартна игра. Ако се престараеш, ще види нишките, с които правиш фокуса си. Но ако се сдържиш, ще остане извън обсега ти.

— Ти ме поддържаш жива. — Отново вдигаш кутията за доказателство. — Щях да съм мъртва без теб.

Прокарва пръст през венчалната си халка, завърта я няколко пъти. Сваля я и отново си я слага.

Мъж, свободен да броди по света, заключен в градинска барака. Мъж, срещнал жена, държал ръката ѝ, паднал на коляно, убедил я да се омъжи за него. Мъж, толкова решен да управлява стихиите, а все пак я е изгубил. Сега светът му се е разпаднал, но в руините на живота си все още има теб.

И все още има дъщеря.

— Тя как се казва?

Поглежда те сякаш пита: за какво говориш?

Посочваш към къщата.

— Защо те интересува?

Ако изричането на истината беше възможно в бараката, щеше да отговориш: Няма да разбереш. Запечатано е в теб, щом някога си била момиче. Подминаваш ги по улицата. Чуваш смеха им. Усещаш болката им. Искаш да ги вземеш в ръцете си и да ги отнесеш до крайната цел, да опазиш краката им от тръните, които са разранили твоите до кръв. Всяко момиче на света е донякъде мен и всяко момиче на света е донякъде мое. Дори и твоето. Дори онова, което е наполовина теб.

Интересува ме, би му казала, защото се нуждая от онази част от теб, която я е създала. Никога не би убил собствената си дъщеря, нали?

Седиш мълчаливо. Оставяш го да вярва на каквото му се иска да вярва.

Лявата му ръка се свива в юмрук. Притиска го към челото си, стиска очи за миг.

Наблюдаваш, без да можеш да си поемеш дъх. Животът ти зависи от онова, което вижда изпод спуснатите си клепачи.

Отваря очи.

Отново е с теб.

— Тя не може да започне да задава въпроси заради теб.

Премигваш. С нетърпелива въздишка той кимва към външния свят — към къщата си.

Неговото дете. Говори за детето си.

Опитваш се отново да започнеш да дишаш, но си забравила как.

— Ще ѝ кажа, че си позната. Приятелка на приятели. Че наемаш свободна стая.

Речта му набира скорост, докато обяснява. Това е той: колеблив, докато не убеди сам себе си в собствената си непобедимост. След това се заема със задачата и никога не поглежда назад.

Разказва ти го така, сякаш идеята е изцяло негова. Сякаш никога не си посявала семенцето, никога не си правила предложение. Ще те премести в новата къща посред нощ. Никой няма да види. Ще имаш стая. Ще прекарваш по-голямата част от времето в тази стая. Ще си заключена с белезници за радиатора, освен за да се нахраниш, да се изкъпеш и да спиш. През повечето сутрини ще има закуска, обяд през някои от уикендите, вечеря през повечето вечери. От време на време ще трябва да пропускаш ядене. Никой наемател, все едно колко е дружелюбен или в нужда, не би се хранил с хазяина си и дъщеря му през цялото време.

Нощем ще спиш прикована с белезници към леглото. Ще те посещава както винаги. Тази част не се променя.

Ще бъдеш тиха. През цялото това време ще бъдеш много тиха.

Ще говориш с дъщеря му само по време на хранене, само колкото да не събудиш подозрения. Затова ще се храните заедно: ще те направи достъпна за нея, за да не проявява любопитство към теб. Няма да ѝ бъдеш интересна. Ще се превърнеш в част от живота ѝ — скучна, такава, че дори да не ѝ минава през ума да си задава въпроси.

И най-вече ще се държиш нормално. Набляга на това няколко пъти, между правилата за къпане, правилата за спане и правилата за хранене. Не можеш да издадеш никакъв знак за истината. Ако го сториш, ще пострадаш.

Кимаш. Само това можеш да направиш. Опитваш да си го представиш — себе си, него, детето му, всички на едно място. Легло. Матрак. Възглавница. Чаршафи. Обзавеждане. Закуска и обяд. Храна, сервирана в чиния. Истински душ. Топла вода. Разговори. Прозорец към света. Трети човек. За първи път от пет години някой друг освен него.

Спира да обикаля и се привежда към теб. Кожата около ноктите му е груба, наскоро е гризана. Отново повдига брадичката ти, приближава лицето ти към своето. Целият свят, точно тук в очите му.

Пръстите му се спускат към шията ти, палецът му се притиска в гърлото ти. Може да го направи. Сега. Би било толкова лесно, като да смачка къс хартия.

— Никой няма да узнае. — Лицето му се осветява от лъча на фенерчето. — В това е цялата работа. Разбираш ли? Само аз. И Сесилия.

Сесилия.

Каниш се да го изречеш на глас, но името засяда в гласните ти струни. Преглъщаш го. Неговата дъщеря, неговото дете. Има нещо толкова органично в това. Толкова благородно. Той в болницата, увит в хартиена престилка, държащ кърваво новородено в треперещите си ръце. Мъж, който става баща. Дали е ставал в два, в три, в пет сутринта, за да я храни? Дали е затоплял бутилки в мрака, замаян от липсата на сън? Дали я е возил на въртележка, дали ѝ е помогнал да духне първата си свещичка за рождения си ден? Дали е спял на пода до леглото ѝ, като е била болна?

Сега са само двамата. Дали ѝ позволява да има телефон? Когато плаче, ако плаче, той дали намира правилните думи? На погребението на майка ѝ дали е знаел, че трябва да сложи ръка на рамото ѝ? Да ѝ говори неща като: „Онези, които обичаме, никога не си отиват наистина, спомените ни ги държат живи, всичко, което трябва да правиш, е да живееш така, че тя да се гордее с теб“?

— Красиво име — казваш.

Но ти никога не трябваше да ми позволяваш да го науча.