Стая за гости

18. Жената в къщата

Дните са твои.

Четеш книгите си. Вече ги знаеш почти наизуст. Поставяш си предизвикателства да изрецитираш първата глава на „Едно дърво расте в Бруклин“ по памет. Опитваш да си спомниш упражненията за медитация от предишния си живот, как съзнанието ти може да свие времето или да му позволи да се разтегне.

Къщата е толкова тиха без тях, че понякога си тананикаш само за да се убедиш, че ушите ти не са оглушали.

Животът ти като бегачка те е научил на умения. Ключовото за маратона е да не мислиш за края. Да не си представяш финалната линия. Да продължаваш да се движиш. Да съществуваш в настоящето. Единственият начин да го направиш е стъпка по стъпка. Не се налага да е красиво. Определено не се налага и да е приятно. От значение е единствено да си жива в края.

Оглеждаш се за камерите. Сама в спалнята и в кухнята в часовете за хранене. Не можеш да знаеш със сигурност дали ти е казал истината, или си го е измислил. Не можеш да видиш нищо, но колко лесно би му било да ги скрие между две книги, в ъгъла на окачения таван, зад кухненския шкаф? Вярваш, че може да види всичко.

Сутринта през уикендите те заминават, слагат в раниците си опакован обяд. До вечерта чуваш единствено птичи песни. Сесилия се връща изтощена, но изпълнена с желание да сподели за следобеда, прекаран в поход, разглеждане, обиколка на библиотеката или музея. Преравяш всяко нейно изречение за информация. Екскурзии в студа: трябва да си в близост до планини, може би още в северната част на щата. Невъзможно е да знаеш със сигурност. В някои дни тя споменава имената на близките градчета. Никое не ти е познато. Би могла да си навсякъде.

Разпитва те. Сесилия. Иска да знае какво правиш, докато нея я няма. Рецитираш лъжата, която баща ѝ ти е набил в главата: работиш дистанционно, занимаваш се с обслужването на клиенти за компютърна компания. Освен това си измислила живота на Рейчъл, жената, която Сесилия вярва, че си. Следобедите ги прекарваш в четене — не е съвсем лъжа. Понякога посещаваш магазините, онези, които си чула баща ѝ да споменава. Рязко се възпираш и не споменаваш за приятелите или семейството на Рейчъл. Нямаш доверие на мозъка си, че ще запомни измислените персонажи, че ще съчини достоверни истории за живота им. Тя е умна. Ако допуснеш грешка, ще забележи.

Не ти е позволено да докосваш нищо, но очите ти имат сила. Могат да пътуват навсякъде. Както когато беше малка и майка ти те водеше на пазар: Пипай само с очи. Оставяш погледа ти да обикаля кухнята, да наднича в дневната. На лавицата има поредица медицински трилъри. Седиш на дивана с килната глава и опитваш да разчетеш заглавията. Какво точно търсиш? Модел? Тема? Обяснение кой е той и какво прави, натикано между „Аутопсия“ и „Щамът «Андромеда»“?

Тя е точно тук, пулсира през стените, подобно на тихо ръмжене под дървените подове. Истината за него, затворена в самото сърце на тази къща.

Всеки предмет разказва история, която може да е, или да не е истина. Медицинските трилъри може да са колекция на мъртвата му съпруга или пък останали от лятна отпуска, или предупредителен сигнал за мрачна мания към човешкото тяло? Детски снимки на Сесилия, която се учи да плува в басейна на мотел, завършване на трети клас, изгубена под шапка на вещица за Хелоуин: обичайните белези за семеен живот или реквизит от театъра на битието му, поставени тук, за да поддържат приличието?

Тази къща — дали го познава? Или е снимачна площадка, алтернативен свят, изграден къс по къс, за да скрие истинската му същност?

Има неща, които виждаш, и неща, които се натрапват с липсата си: няма стационарен телефон. Няма настолен компютър. Допускаш, че някъде има лаптоп, заключен в чекмедже и защитен с парола, който се вади само за служебни задачи и домашно. Мобилните им телефони са пъхнати в джобовете им. Сесилия дори не може да разполага със своя: носи го в училище и на уроците по рисуване, винаги, когато не е с него. Още щом се прибере у дома, той протяга ръка и тя му го подава. На тринайсет е. В редките случаи, когато се оплаква от правилата му за телефона, той ѝ отговаря, че не иска да си губи времето в социалните мрежи и се заклева, че по-късно ще му благодари. Тя въздъхва, но не се противопоставя.

Очите ти се връщат към книгите, към снимките, към прилежно подредените списания за природата върху масичката за кафе. Търсиш отговори. За мъжа или някакви знаци за живота му. Търсиш историята му.

Нощем сънуваш. Видения, които са те проследили от бараката: тичаш с всички сили по селски път, обграден от дървета. Зад теб е шумът от дишането му, заплахата на стъпките му, които те догонват.

Стряскаш се и се будиш. Дори и в сънищата ти те преследва. Обаче ти бягаш и за няколко мига ти се струва истина. Придържаш се към тези усещания толкова дълго, колкото ти е възможно в мрака, към инерцията на тялото ти, към ръцете ти, удрящи се в страните ти, към възхитителното изгаряне на въздуха, който минава през гърлото ти.

Една вечер правиш най-смайващото откритие над чиния зеленчуков пай. Сесилия се е вторачила в телевизора. Ник от Арканзас е избрал „Девизи“ за четиристотин.

— Тези две латински думи символизират духа на морската пехота — изрича Алекс Требек.

— Semper fidelis.

Отговаряте заедно. Ти и съвършеният баща. Той бавно обръща главата си. За първи път в присъствието на дъщеря си те поглежда право в очите.

— Откъде знаеш?

Тонът му е решителен, съсредоточен. Нещо тук означава много за него.

Не искаш да му кажеш истинската причина. Искаш да запазиш за себе си спомените от Маратона на Морската пехота от 2012-а. Вечерен влак от гара „Пенсилвания“ до „Юниън“, една нощ в хотел, обаждане за събуждане в четири сутринта. Автобус, натъпкан с найлонови силуети, мъглив поход до Пентагона преди изгрев. Мъже в униформи претърсват колана ти за бягане, пакетчетата кофеинов гел, единични опаковки адвил, енергийни барчета. Националният химн, после началният изстрел. Трийсет хиляди бегачи. Четири часа и двайсет минути. Горите на Вирджиния от двете страни на трасето, безкрайна магистрала в задушаваща жега, а най-накрая и финалната линия. Още униформи. Ръцете им подават медали. Изтощените ти крака, изпотеното ти тяло, ремъкът около врата ти. Бегачът до теб изрича две думи на морския пехотинец пред него. Semper fi.

Не искаш той да научи нищо от тези неща. Не искаш да узнае, че някой ден, ако ти се удаде случай, би могла да затичаш.

Но не и сега обаче. Сега тялото ти не би могло да се справи. Правило номер две за оцеляване извън бараката: ще се подготвиш. Дотогава ще седиш мирна. Ще се храниш. Ще гледаш „Опасност!“. Ще познаваш отговорите на масата за вечеря.

Понеже бащата и дъщерята те чакат да отговориш, претърсваш съзнанието си за най-правдоподобната лъжа.

— Имах инструктор по фитнес, който е бил морски пехотинец — отговаряш. — Той ни го каза.

Озадаченият баща надига вежда. Играе си с пая си. Това е непривично за него. Не е мъж, който се колебае. Или яде, или не.

Сесилия конспиративно се навежда напред.

— И той е бил морски пехотинец. — Посочва баща си с брадичка. Той се опитва да се намеси: „Сесилия…“, обаче тя продължава: — Напуснал колежа, за да служи.

Вилицата ти издрънчава върху чинията ти. Морски пехотинец.

— Еха.

Не можеш да измислиш нищо друго, което да кажеш.

— Полеви санитар — измърморва тихо. Принуден е да ти сподели част от себе си. Нещо, което се е надявал да опази, както ти с маратона.

Не знаеш какво е полеви санитар. Не знаеш с какво се занимава полевият санитар. Напуснал е колежа, за да стане такъв, така че вероятно да си полеви санитар не изисква медицинско образование.

Историята започва да придобива очертания: мъж, който е искал да бъде лекар, но не е могъл. Мислите, вихрещи се в главата му, са го разсейвали от курсовите задания, един маниакален кръг с все по-натрапчива мелодия в него. Не е напуснал, за да служи, както току-що каза дъщеря му. По-скоро е напуснал и е служил. Станал е полеви санитар. Бил е освободен, с почести или без — няма как да го разбереш.

Нещо го е довело тук, където и да си сега. Намерил си е работа. Намерил си е съпруга. Станал е мъж със семейство и къща. Станал е мъжът, когото познаваш.

Оставяш вилицата си, поставяш дланта си върху подложката на масата. Напуснал е, за да служи.

Спомени: дядо на приятелка, погребение в гробището „Арлингтън“. Барбекюта за Четвърти юли, баща ти зад скарата, майка ти в червена рокля. Кънтри песен за знамето, за свободата и разплатата. В курса ти в Нюйоркския университет ветеран със служебно куче, което се превръща в любимец на курса. Думи. Четири на брой. Каквото казват хората, когато настъпи моментът в разговор, за да се признаят някои неща.

Четири думи, които Сесилия, израснала с истории как баща ѝ напуснал университета, за да служи на страната си, очаква да чуе.

Отново взимаш вилицата си. Не можеш да го погледнеш, гледаш над рамото му, докато ги изричаш.

— Благодаря ти за службата.

Той кима. Устата ти се пълни с жлъч.