Стая за гости

71. Емили

Къщата изглежда чудесно. Най-сетне. Двете със Софи дойдохме по-рано днес и окачихме малко светещи гирлянди в двора около растенията му и единственото дърво. Включихме нагревателите от ресторанта, които приличаха на високи пламъци в стоманени клетки. Снощи валя сняг, натрупа едва два пръста, но част от него остана по земята.

Оглеждам всичко и настроението ми малко се пооправя.

Той е на вратата. Обяснява на хората къде да паркират, и ги насочва към греяното вино, което Софи и аз донесохме. Всички са радостни, всички са облечени топло. Това включва и него, ципът на якето му е вдигнат чак до ушите и все си е с онази сива ушанка.

Не мога да го гледам твърде дълго.

Стоеше въпросът дали да нося шала му. Не ми се искаше да е твърде очевидно. Но пък, от друга страна, той ми го подари. А това си е хубав шал. От онези, които наистина топлят. Реших, че ако го нося, хората ще забележат. Биха могли да разпознаят неговия шал около шията ми и да съберат две и две.

А освен това той каза, че в някакъв момент ще си го вземе. Може би този момент е днес. Може би, ако го нося, ще говори с мен.

Реших да дойда с шала.

Сега го нося заедно с бялото ми дълго палто и хубавите ми ботуши за сняг. Имам наушници, за да не ми се разрошва косата от шапката. Малко грим — достатъчно, за да изглеждам добре, но недостатъчно, за да изглежда, че съм се старала да го постигна.

Когато пристигнахме със Софи, той ме прегърна за поздрав.

— Радвам се, че успя да го направиш — каза ми.

Ще ми се да вярвам, че дланите му се задържаха малко по-дълго върху ръцете ми, но не съм сигурна.

Всички са тук — от съдията до господин Гонзалес. Дори Ерик и Йоанда успяха. („Купон при Вдовеца? — написа Ерик в груповия чат. — За нищо на света не бих го пропуснал.“)

И дъщеря му е тук. Опакована в пурпурното си ватирано яке, а бял шал покрива долната половина на лицето ѝ. Има дългата червеникава коса на майка си. Луничките на майка си също. Понякога е трудно да забележиш приликата ѝ с него. При други обстоятелства — ако той беше различен човек, ако той и съпругата му бяха по-различна двойка — някой би могъл да се зачуди дали тя наистина е негова.

Тя е застанала в ъгъла до няколко деца, които съм виждала из града. Но не може да се каже точно, че се е смесила с тях. Срамежлива е и предполагам, че и той е бил такъв на нейната възраст. Все още може да е такъв понякога.

Ако го погледнеш отблизо, ще забележиш. Как прави малки паузи, за да си възвърне самообладанието. Как приключва разговор, оттегля се в ъгъла и за миг се щипе по слепоочията, преди да е готов отново да продължи.

Не би трябвало да влизаме вътре. Това беше единственото условие, изпратено ни в общ имейл. „Ейдън учтиво моли да ограничим празненството до предния двор — написа съдията. — Надявам се, че всички можем да се съобразим. Всички сме твърде заети покрай празниците и не бихме искали да създаваме допълнително работа на друг.“

И така, стоим отвън. Всички, освен него.

Той си мисли, че е дискретен, но аз забелязах.

В допълнение към кратките почивки и щипането на слепоочията, той вече два пъти се вмъкна вътре. И при всяко излизане заключва вратата. Нямаше да обърна особено внимание, ако беше направил… ами каквото и да е друго. Ако се беше върнал с пакет картонени чаши или с купчина салфетки. Или може би с пуловер, който да подаде на някой гостенин.

Само че през прозореца, през малката пролука между щорите и стъклото, го видях. Той влезе и просто си остана там. Неподвижен, в основата на стълбището. Наклонил глава към горния етаж. Заслушан.

Но за какво се ослушва?

Мисля си за къщата му и за хората, които я обитават. За братовчедка му, която не му е братовчедка. За онази жена, която в момента не се вижда никъде.

Изчаквам, докато съдията го въвлече в разговор с двойка, която е оженил миналото лято. Никой не гледа.

Отивам до къщата. Не е изпълнил плана си да намери ново скривалище за резервния си ключ. Все още.

Сякаш не се бои от мен. Сякаш не го е грижа какво бих могла да направя, като знам за ключа.

Влизам вътре.