Стая за гости

81. Жената в полицейския участък

Това е краят на света. Хаос тъй голям, че не можеш да очакваш планетите някога да се подредят отново.

Какво знаеш: все още дишаш. Ти си тяло, две ръце и два крака, глава и торс.

Какво чувстваш външно: студ, лед и сняг. Пистолетът е захвърлен в последната секунда. Декемврийският вятър леко развява националния флаг. Пред сграда, изградена от тухли и стъкло. Сега си вътре, в сърцевината ѝ. Лабораторен плъх под флуоресцентните светлини. Твърде много шум, твърде много гласове.

Главата ти е пълна. Единственото, което успяваш да чуеш, е блъскането на сърцето в гърдите ти и пулсирането на кръвта в ушите ти.

Не е свършило. Той е тук. Добродетелният баща. Мъжът, на когото всички вярват. Мъжът, който знае, че всички пазят гърба му. Онзи, който не познава провал.

— Тя отвлече детето ми — повтаря отново и отново. — Отвлече ми детето.

Този мъж. Където и да идеш, все те намира. Той е хотел, от който никога не можеш да си тръгнеш.

И дъщеря му. Сесилия. И тя е тук. Ти я изгуби, а тя те намери.

Него, осъзнаваш. Намерила е него.

Винаги става въпрос за него.

Стоиш няколко стъпки навътре в участъка. Той е до вратата. Мъж в синьо е застанал между двама ви.

— Ейдън — казва мъжът в синьо. — Ейдън, знаем. Успокой се.

Той не се успокоява.

— Тя отвлече детето ми. — Гласът му рикошира в стаята. Отскача от стените пронизителен и жаловит.

Веднъж. Само веднъж си отнела нещо негово.

Той иска да разберат. Преди да успееш да кажеш нещо. Иска да е пръв, да се увери, че гласът му ще се чуе, така че твоят да се заглуши завинаги.

Не е само гласът. И високото му и стегнато тяло също опитва да се промъкне покрай мъжа в синьо.

Мъжът в синьо извръща наполовина лице към теб. Ченге. Млад, по бебешки пухкав, с тресящи се бузи. Полицай. Две уши и мозък. Трябва да го принудиш да те чуе.

— Ейдън — отново изрича младият полицай, молейки го да се вразуми.

Той не слуша.

— Тя отвлече детето ми. — Възмущение. Искрено неверие.

Сесилия вдига ръка.

— Тате — казва, ехо на литанията му. — Тате. Тате.

Може и да е заради гласа ѝ, но годините бащинство са го предразположили да подскача при тази дума, тате, тате, тате. Най-съкровеното в нея пробужда най-съкровеното и в него.

— Пусни ме да мина — казва той и опитва да стигне до теб.

Младият полицай стои на мястото си.

— Ейдън — опитва се той, — успокой се, не искам да се налага да…

Схватка. Извисяващи се гласове, боричкащи се тела. Затваряш очи — рефлекс. Свиваш ръце в юмруци. Дишай. Вдишвай, издишвай. Остани жива.

— Много съжалявам, Ейдън — казва полицаят. Чува се щракване на метал, закопчаващи се белезници. Когато отново отваряш очи, бащата на Сесилия стои с ръце зад гърба, с кръстосани китки и клюмнала глава. Мълчи. Най-сетне.

— И вие също — казва полицаят. Пресяга се за нещо и раменете ти пламват. Ръцете на гърба ти, студен метал до кожата ти. Отново. Може би животът ти винаги ще е такъв. Където и да идеш, ще те очаква мъж с белезници и ще настоява да му подадеш китките си.

— Добре — обявява полицаят. — Сега можем да говорим.

Приближава се друг силует в синьо.

— Поеми нея, аз ще се заема с него — нарежда тя на младото ченге.

Той кима и те сръчква да вървиш.

Поглеждаш назад. Сесилия. Искаш да знаеш какво ще правят с нея.

С крайчеца на окото си виждаш как опитва да последва татко си. Трети полицай — по-възрастен, почти достатъчно, за да ѝ бъде баща — я спира.

— Остани тук — приканва я и ти се струва, че чуваш „миличка“. Чуваш „татко“, чуваш „няколко въпроса“. Сесилия кима и по-възрастният полицай посочва празен стол.

От другата страна на стаята и той се обръща да погледне. Бащата.

Мъжът с белезници.

Погледът му улавя твоя.

В него има приемане, нещо като: Ама разбира се. Сякаш е очаквал това. Сякаш през цялото време те е чакал да го предадеш.

Ето така трябваше да свърши, иска ти се да му кажеш. И двамата оковани, а по средата момичето. Свободно.