Стая за гости

16. Сесилия

Понякога усещам ужасно стягане в гърлото си. Кара ме да искам да крещя или да ударя нещо. Не и някой, никога някой. Просто нещо.

Ако татко знаеше, щеше да поклати глава по онзи начин, който ме кара малко да искам да умра. Мама му казваше: „Не можеш да имаш такива високи стандарти за всички. Остави я да бъде дете. Има цял живот, за да бъде като теб“.

Когато вече не издържам, отивам в горичката до гробището на хълма. Намирам си дърво и го ритам няколко пъти с обувката си. Първоначално лекичко, после все по-силно с всеки ритник. Татко не знае. Очевидно. Правя го между училище и уроците по рисуване, за да не ме види. Точно сега си има достатъчно грижи.

Първо беше мама, а сега и Рейчъл.

Каза ми за нея, преди да се преместим. Била приятелка на приятел на негов приятел, така каза. Или нещо подобно. Всъщност не ме интересуваше особено коя е, а че ще живее с нас в тази нова къща, която вече не ми допадаше.

Рейчъл се нуждаела от помощ, каза той. Сполетели я лоши неща. Запитах какви лоши неща по-точно. Той отговори, че не искал да се впуска в подробности, но била наранена и нямало кой друг да ѝ помогне. Така че сме щели да ѝ дадем под наем свободната стая в къщата на съдията, да споделяме храната си с нея и такива неща.

Онова, което не казах на татко, беше, че и аз си имам предостатъчно проблеми и определено не ме влече да споделям храната си с непознати.

— Преживяла е много — каза ми той. — Така че не я притискай. Не ѝ задавай въпроси. Просто бъди мила, учтива и ѝ осигури пространство.

Исках да му кажа, че това няма да е проблем, че и без това не си умирам да се сприятелявам с някаква непозната жена. Но това не би било мило. А татко ми е мил човек. Това, което прави в момента — да помага на Рейчъл, е мило, особено точно след като мама — неговата съпруга — почина. Така че му казах „добре“. Казах му, че ще се постарая.

Не съм глупачка. Знам, че не е съвсем нормално в къщата ти да се нанесе непозната в минутата, в която жена ти почине. Така че в началото си помислих, че Рейчъл сигурно му е гадже или нещо такова. Гледала съм филми. Доста телевизия гледам. Знам какво вършат мъжете, когато жените им умрат. Продължават напред. Е, наистина не очаквах, че баща ми ще продължи чак толкова бързо напред, но не е като да имах думата.

Обаче после ги видях как се държат един с друг, и разбрах, че всичко съм схванала погрешно. Спомням си как родителите ми се държаха за ръцете, как тя му викаше „миличък“, как се гледаха дори и след спор. Нищо подобно няма между татко и Рейчъл. Никакви искри. Никакви пеперуди. Нищо.

Първо на първо, не беше честно от моя страна да си мисля такива неща за татко. Той изобщо не би могъл да забрави мама толкова бързо и да си намери друга, която да я замести. Той я обичаше. Все още я обича много.

Най-изненадващото в Рейчъл дотук е, че май я харесвам. Тя е особнячка наистина, но това не е нещо лошо. Ако трябва да съм откровена, и аз си падам малко особнячка. Но Рейчъл не ми говори както другите възрастни. Пита за мен, за нещата, които харесвам. Никога не споменава мама. Освежаващо е да има някой, който не се държи с мен като със счупена вещ.

Преди да се премести тук, татко ми обеща, че идването ѝ няма да промени нищо за нас. Очевидно промяна има. Но не в лошия смисъл. Само дето тя живее с нас. Храни се с нас. Разбира се, че нещата се промениха. Не знам как би могъл да очаква, че няма да стане така. Той обича да си мисли, че може да контролира тези неща, да кара времето да спира. Но нещата винаги се променят.

Ето например това: след като мама почина, известно време ми беше трудно да ям. Сега апетитът ми се върна. И още по-лошо: отново започнах да харесвам вечерята. Тримата заедно седим, гледаме „Опасност!“ и за известно време нещата изглеждат почти наред.

А откакто тя пристигна, не съм изпитвала нуждата да ритам онова клето дърво толкова често, колкото преди.

Сигурна съм, че дървото е озадачено, ами аз? Причинява ми болка да го кажа. Мама е мъртва едва от месеци. Каква дъщеря ме прави това?

Не би трябвало да спра да тъгувам. Предполага се все още да страдам.

Харесвам я, жената в къщата ни, но в същото време и мъничко я мразя, задето ме измъкна от дълбините на безнадеждността.

Но най-вече просто изпитвам облекчение, че тя и татко не го правят.