Стая за гости

77. Емили

Шофира като луд. Като баща, който гони дъщеря си.

Хондата му се подчинява до един момент. Той натиска педала на газта, но на колата ѝ е трудно да продължи. Дочува се бръмчене.

Трансмисията.

Сграбчва скоростния лост и опитва да превключи на четвърта.

Заял е.

Колата забавя и спира. Пред нас пикапът бързо се отдалечава.

— По дяволите!

Дърпа скоростния лост наляво и надясно. Не познава тайните на колата ми, на ръчната ѝ предавка.

Опитва още един път да форсира, но колата не помръдва.

— По дяволите!

Юмрукът му се блъска в таблото.

— Тая кучка — изрича с глас, който не познавам. — Отдавна трябваше да съм я пречукал.

Преди да успея да попитам. Преди да успея да формулирам и една мисъл. Преди стомахът ми да се свие. Преди дори да успея да си помисля, че ми се гади, да поставя под въпрос всичко, което си мислех, че знам, да чуя как въздухът излиза от дробовете ми, сякаш никога вече няма отново да се напълнят, той е изчезнал.

Изскача от колата и се втурва.

След нея, само това успявам да си помисля.

След жената, която видях.

И дъщеря му.

Вкопчвам се в надеждата, във възможността за недоразумение.

Всички изричаме разни неща, нали така? В напрегнати моменти. Неща, които не мислим. Неща, за които съжаляваме.

Решавам, че се е втурнал след нея.

Втурнал се е след дъщеря си.