Стая за гости

44. Жената в къщата

Свикнала си с тази пещ в гърдите си, изсмукваща целия кислород. Изяжда те. Ще ви погълне — теб, него, детето му — ако не поемеш контрола над нея. Ще допуснеш грешки. Ако има нещо, на което те е научил, то е, че хората допускат грешки, когато позволят на пещта да вземе надмощие.

Правило номер шест за оцеляване извън бараката: не можеш да изгориш до пепел.

По време на вечеря чувате звук. Той първи го забелязва. Това е мъж, съществуващ в съзвучие със заобикалящата го среда, който се оглежда и слухти постоянно. Чуваш го, а после и Сесилия. И тримата седите, килнали глави към задната врата, смръщили вежди. Драскане, сякаш нещо — някой — хленчи.

Сесилия кима към посоката на шума.

— Идва отвън.

— Сигурно е някакво животно — казва той.

Тя поклаща глава и се изправя. Надига щората с два пръста.

— Сесилия, недей…

Преди да успее да ѝ нареди да си седне на мястото, тя е вече до вратата и завърта бравата. За кратък миг сте само ти, той и отворената врата, а студеният вятър се вихри между телата ви. Стрелва те с поглед.

Остави ме на спокойствие, искаш да му кажеш. Наистина ли мислиш, че ще побягна? Тук? Сега? Все още усещам наранената тъкан, нежна и плътна отзад на главата ми. Все още усещам онова, което ми направи последния път.

Сесилия се връща. Понечваш да ахнеш, но се въздържаш. Блузата ѝ е кървавочервена. Вдигнала е ръце пред себе си. Към гърдите ѝ е притисната трепереща черна форма.

Баща ѝ подскача.

— Сесилия, какво по… — В този миг си припомня, че не е човек, който ругае, а и със сигурност не и пред дъщеря си. — Какви ги вършиш?

Тя се навежда и деликатно поставя топката черна козина на кухненския под. Това е куче. Ранено куче с голяма отворена рана на левия крак, докато кръвта тече по плочките.

В лицето ти нахлува кръв. Пръстите ти изтръпват. Някога обичаше кучета. Имаше си едно, докато растеше — мелез между нюфаундленд и бернски зененхунд. Изключително голямо. Носеше толкова много любов и цялото беше в лиги постоянно.

Това куче е малко. Ако се изправи, предполагаш, че ще е около тридесет сантиметра високо. Забелязваш острите уши и дългата муцунка. Това е задъхан малък териер, чиито големи кафяви очи паникьосано оглеждат кухнята от край до край.

— Сесилия, вратата.

Той се втурва, за да я затвори. Винаги първата му работа е да те скрие от света. След това коленичи до дъщеря си и се надвесва над кучето.

Тя го поглежда. Поглед на малко дете, с кръгли очи и безгранична вяра в способностите на баща ѝ да оправя всичко.

— Трябва да ѝ помогнем — казва тя.

Ти също се изправяш и отиваш от другата страна на кухненската маса. Той те поглежда с надигнати вежди сякаш ти казва: Това е достатъчно, вече можеш да спреш.

Скръстваш ръце на гърдите си. Сесилия настоява.

— Трябва да ѝ помогнем. Може да е била блъсната от кола. Сигурно някой я е оставил на магистралата. — През мозъка ти минава електрически заряд. Магистралата? Гласът на Сесилия трепери. — Хайде де. Сигурно е извървяла километри, за да стигне дотук. Трябва да направим нещо.

Километри. Колко? Десет? Петнайсет? Двайсет? Разстоянието може ли да се измине пеш? Тичешком?

От дясната ти страна бащата въздъхва и разтрива слепоочията си с палец и среден пръст.

— Не съм сигурен, че бихме могли да направим нещо.

Тя поклаща глава.

— Можем да ѝ помогнем. Да я заведем на ветеринар. Няма каишка. — Гласът ѝ отново затреперва. — Никой не я иска. Не можем да я оставим просто така.

Той прокарва длан през лицето си. Кучето още кърви. Част от кръвта изцапва подметките му. По-късно ще ги изчисти. Сигурно е добър в това да премахва тази течност от дрехите си, от кожата си, от всяка част от тялото си. Определено е така.

— Сесилия.

Поглежда към кучето. Така започват, спомняш си. Хората като него. Чувала си го по телевизията като дете, слушала си в подкасти като възрастна. Започват, когато са деца, а понякога тийнейджъри. Някъде на годините на дъщеря му, между детството и зрелостта. Дете затваря пеперуда в кутия без въздух. Започват да изчезват домашни любимци. Мъртви катерички под дърветата. Така се упражняват. Така изпробват водата и топват палеца си в мрака отдолу.

— Твърде късно е — казва ѝ.

Тя настоява, че не, не е твърде късно, виж, кучето още диша. Обаче той не слуша. Става, посяга с ръка към колана си. Не си забеляза пистолета в кобура му. Обикновено не го носи из къщата. Сигурно е нова предпазна мярка, която е решил да спазва, след като почти избяга онзи път от дневната.

Сесилия вдига очи към него.

— Какво правиш?

Същият въпрос е заседнал в гърлото ти. Не би могъл да направи това. Пред теб би го сторил. Но пред дъщеря си?

Стиска пистолета. Всеки мускул в тялото ти се напряга.

— Понякога това е хуманната постъпка — казва той. — Кучето се мъчи. Няма как да му се помогне.

Тя поставя ръце върху животинчето. С голи длани притиска раната. Има толкова много кръв — по ръцете ѝ, под пръстите ѝ, чак до лактите.

— Все още диша — казва му и гърдите на кучето се надигат, за да потвърдят. — Моля те, тате. Моля те.

По бузата ѝ се търкулва сълза. Веднага я избърсва. Появява се кръв в ъгълчето на окото ѝ и по брадичката ѝ.

Той отново въздъхва, без да пуска пистолета.

— Не искам да правя това точно толкова, колкото и ти — казва ѝ. — Обаче виж. Така става, когато едно животно бъде ранено. Знам, че не звучи така, но това е милостива постъпка. — Коленичи до дъщеря си. — Нека го изнеса навън.

Това наистина ли се случва? Ти наистина ли ще го позволиш? Ще гледаш ли, докато това куче — това сладко кученце с кръгло коремче, бели зъбки и мънички лапички — бъде застреляно?

Сесилия отново вдига кучето. Кутрето изскимтява, сякаш те моли да се намесиш.

— Остави го, Сесилия. — Гласът му е нисък. Същото ръмжене, почти като мъркане, като в деня, когато те взе.

Може би това те подтиква да се намесиш. Може би приемаш лично мисълта, че това — всяка част от това — може да се сравни с чувството му, когато вярваше, че ще те убие.

— Тя още диша.

Главата му рязко се обръща към теб. Гледа те напрегнато, сякаш ти казва: Как се осмеляваш? Свиваш рамене. Просто казвам. Заиграва се с кобура.

Продължаваш да настояваш.

— Тя не е мъртва.

Сесилия те поглежда. За първи път очите ви се срещат след онази вечер в дневната. Откакто опита да я спасиш, а в отговор тя единствено се разпищя. Нещо те сграбчва за гърлото — момиче, вбесено, уплашено и решително. Преклонило глава пред волята на баща си.

В стомаха ти се надига плътен и горещ срам. Забравила си. Беше толкова заета да я мразиш, да ненавиждаш всяка нейна клетка, че си забравила всичко, което знаеш за нея и баща ѝ. Стъпки по коридора през нощта. Желязната хватка, с която е сграбчил живота ѝ. Всичко, което прави, всичко, което крие от нея.

А ето я сега, приклекнала на плочките в кухнята с окървавено животно в ръце, на тринайсет е, толкова сладка, мила, и иска да спаси това куче. Майка ѝ е починала само преди няколко месеца, животът ѝ се е обърнал наопаки и все пак това момиче иска да върши добро. Може би иска нещо, което да обича. Била е самотна. Знаеш, че е било така. Може би иска компания, нещо, което да гушка. Нещо, което ще я обича. Нещо, което няма да я наранява.

Пристъпваш напред и заставаш между Сесилия и баща ѝ. Осмеляваш се да срещнеш погледа му, вече спокойно. Навеждаш се, за да погледнеш раната отблизо. Сериозна е. Може ли изобщо кучето да оживее след такава загуба на кръв? Не си сигурна. Но си струва да опиташ.

Нещо се възпламенява в теб. Нуждаеш се отчаяно от възможността за появата на нов живот в тази къща. Доказателство, че ранените могат да се върнат към живота сред тези стени.

Колелетата в ума ти яростно се въртят и се опитват да обърнат това в положение, което ще му позволи да се прояви като спасител.

— Би могъл да ѝ помогнеш — казваш му.

Поглежда те. Мисли си, че се държиш предизвикателно и безразсъдно. Само че знаеш какво целиш с това.

— Не си ли учил какво се прави в такива случаи? — продължаваш.

Намръщва се. Близо е, толкова е близо до възможността малко да се позабавлява, а ти продължаваш да му се пречкаш. Но от лявата ти страна Сесилия се въодушевява. Отново го поглежда, целенасочено разтворила широко очи.

— Да, тате — казва тя. — Когато си бил в морската пехота?

Той завърта очи, все още неубеден.

Възможно най-дискретно улавяш погледа му, а после кимваш към дъщеря му. Погледът ти се мести от кучето към него.

Това е шансът ти, искаш да му кажеш. Помниш ли, когато се скарахте, онези бурни вечери и вбесените ѝ стъпки по стълбището? Момиченцето ти пораства, но ти все още имаш нуждата да те мисли за герой.

Спаси кучето. Бъди герой. Не го прави заради нея. Не го прави за кучето.

Направи го за себе си.

Навежда се. Почти не можеш да повярваш. Със свободната си ръка отваря шкаф под кухнята, ровичка вътре и вади аптечка. След това дава знак на Сесилия да постави кучето на пода. Пуска кобура. Сесилия оставя кучето. С прецизни бързи движения баща ѝ отваря аптечката и вади шишенце с дезинфектант.

Сръчква те в крака.

— Сложи едната си ръка под челюстта му. Другата на бедрото му. Постарай се да остане неподвижно. — Поколебаваш се за миг, а след това поставяш ръцете си на кучето както ти е казал. Разклаща шишенцето с дезинфектант. — Най-вече се постарай да не ме ухапе.

Изкушаващо, мислиш си, но се бориш за кучето, за Сесилия, за себе си, и за трите ви, опитваш се да не предизвикате неприятности. Пръстите му леко треперят, когато приближават кучето, за да напръскат раната. Потрепва и покрива разкъсаната плът с компрес.

— Постави ръката си тук — нарежда ти.

Притискаш раната. И тримата заедно чакате кървенето да спре. Сесилия понечва да помогне, но той ѝ казва да не се доближава.

Искаш кучето да оживее под ръцете ти, убеждаваш се, че можеш да вършиш чудеса. Детето гледа. Няма да оставиш кучето да умре пред нея. Никога няма да си позволиш да я предадеш отново.

Кървенето забавя. Чакаш още малко и когато почти съвсем е спряло, той започва да обработва раната и да превързва мястото. Кучето стене. Боли я със сигурност, но е жива. Тя е жива.

Сесилия решава да донесе стара възглавница от долния етаж. Кучето може да я ползва за легло, обяснява тя. Баща ѝ казва да стои тук, той щял да донесе.

Долния етаж.

Където те отведе след гората. Където са инструментите му. Където, ако съдиш по бързината, с която се изправи, наистина не иска дъщеря му да ходи.

Оставаш с нея в кухнята — и двете сте се надвесили над кучето. Тя те поглежда и прехапва устната си сякаш иска да ти каже нещо, но не е много сигурна как да го направи. Преди да успееш да измислиш начин да облечеш в думи собствените си мисли, баща ѝ се връща с нещо, което прилича на стара възглавница за диван. Поставя я на земята в ъгъла на кухнята. Сесилия взима отново кучето и нежно го слага да легне. То простенва и после издиша продължително. Най-сетне се намества с предни лапички от двете страни на муцунката.

Той въздиша.

— Ще я видим дали ще изкара нощта — казва.

Сесилия отива да потупа главичката на кучето, но после се спира.

— Можем да… — започва. Останалото от изречението остава неизречено. Вероятно щеше да предложи да я заведат на ветеринар, след като кървенето е спряло. Да видят дали има нещо, което истинският професионалист би могъл да стори. Като за начало да я зашие. Но познава баща си. Знае как да приеме победата и да се примири с каквото има.

Той се изправя, прибира дезинфектанта и останалата марля обратно в аптечката и започва да чисти.

Зад гърба му една ръка стиска твоята. Задържаш дъха си. Тя нежно стиска пръстите ти. Благодаря. Мълчалив жест, силен като барабанен удар за теб. Благодаря.

Чакаш баща ѝ да се залиса с бърсалката за под и кофата. Един баща, съсредоточен и делови, който понякога чисти кръв от пода в кухнята си.

С китката си усещаш лекото туптене на пулса на Сесилия. Стоиш неподвижно няколко секунди, а след това я стискаш в отговор.