Стая за гости

66. Жената в къщата

Винаги си знаела що за мъж е. Знаеше какво е правил, знаеше и кога го е правил. Но никога не си виждала лицата им. Никога не си призовавала духовете на жените, не си държала останките от живота им в ръцете си.

Нощем те посещават. Ти ни остави да умрем, казват ми. Онези, дошлите след теб. Трябваше вече да си го спряла. Какво правиш? Защо не си избягала? Защо не си разказала на света за него?

Обясняваш им, че съжаляваш. Казваш им, че е сложно. Опитваш се да ги накараш да видят нещата от твоята гледна точка: Знаете го какъв е. Трябва да направя нещата както трябва. И една грешна стъпка да направиш, умираш.

О, значи сега вината е наша, казват жените. Сигурно се мислиш за толкова умна, докато ние — ние сме идиотките, които умряха ли?

Опитваш се да обясниш. Не това имах предвид. Никога не съм казвала това.

Не знаете ли, че съм на ваша страна?

След известно време жените спират да ти отговарят. Дори и след като си тръгнат, не можеш да заспиш.

Е, значи това си ти. Обаче Сесилия — какво е нейното оправдание? Защо е толкова унила?

На вечеря чака, докато си опразни чинията, и се обръща към баща си.

— Наистина ли няма как да го предотвратим? — пита го.

Той въздиша, сякаш не за пръв път водят този разговор.

— Това е нещо мило, Сесилия. Понякога хората опитват да направят нещо мило за теб и е учтиво да им позволиш.

— Но сега е коледната ваканция — настоява тя. — Не могат ли да ни оставят на мира през коледната ваканция?

Той се намръщва.

— Слушай — казва ѝ. Какъв баща. — Цял ден съм бил на работа. Уморен съм. Не искам пак да го правя. Хората те харесват. Харесват и мен. Мислят, че сме мили, и са решили да ни организират празненство. И аз не съм особено въодушевен. Но такъв е животът.

Сесилия отклонява поглед. Той знае, тя знае, всички знаят, че той е спечелил, но все пак продължава.

— Нали помниш как получихме къщата? — пита я. — Беше заради съдията. Пусна някои връзки, защото ни харесва. В живота е по-лесно, ако хората те харесват.

— Просто… — смотолевя тя. — Трябва ли да го правят точно тук? В двора?

Той свива рамене.

— Ами те така искат. Нека просто ги оставим.

В двора ли?

Опитваш се да намериш някаква логика.

Този мъж, в този град? Как ще допусне хората толкова близо, в орбитата на най-мрачните си тайни?

Планира нещо.

В противен случай щеше да намери начин да се измъкне. Това е мъж, който прави каквото си иска по свои собствени причини.

Планира нещо.

Правило номер десет за оцеляване извън бараката: можеш да се учиш от него. И освен това можеш да правиш планове.

Още една нощ лежиш будна. Насилваш се да останеш легнала и притискаш гръб към матрака. Електричество пулсира в краката ти; сърцето ти се свива от напрежение. Направила си упражненията си по-рано, докато го нямаше. Изтощи прасците и ръцете си. Но не тялото ти те държи будна. Умът ти е, подобно на счупен компас, който се върти ли, върти напразно.

Празненство. Ще има празненство. Хора — много хора. Точно тук. В двора.

Ще е зает, много зает да следи всичко. Ще се постарае да е сигурен, че хората ще бъдат там, където той ги иска. Ще се постарае да е сигурен, че планът му, какъвто и да е той, ще се развие така, както той желае.

И ще има очи. Очи навсякъде.

Мозъкът ти мисли, мисли, мисли до пълно изтощение. Също като онова „Лего“ на брат ти, когато бяхте деца — опитваш по този начин, после по друг. Съединяваш две части, после ги разделяш. Строиш, изграждаш, гледаш как се срутва и започваш да градиш наново.

Тя носеше медальона ти.

Емили. Името ѝ преминава през теб и надвиква жуженето в ушите ти.

Тя е. Трябва да е тя. Целта на празненството, причината той да допуска всички вътре. Той я обгражда, проучва я като банка, която смята да обере.

Жените в кашоните започват да викат. Знаеш какво трябва да сториш, казват те. Нима и нея ще оставиш да умре? Искаш да им кажеш: Моля ви, спрете, поне за секунда — оставете ме да помисля, обаче не можеш, не можеш, защото пръстите ти горят, гърлото ти гори. И има една жена някъде там, и тя беше в дневната, а ти я видя, запозна се с нея и тя изглеждаше мила, а дори и да не е, все пак трябва да живее. Трябва да остане жива колкото се може по-дълго.

Извърташ се на една страна и захлупваш възглавницата върху главата си. Със свободната си ръка натискаш и натискаш, докато почти не можеш да дишаш, докато в ушите ти не остава нищо друго, освен пулсирането на кръвта и лекото свистене на въздуха, минаващ през гърлото ти. Отваряш уста, зъбите ти се впиват в чаршафа и погребваш в матрака мълчаливия си крясък.