Стая за гости

45. Жената в пикапа

Влиза в стаята, сваля ти белезниците и казва:

— Да вървим.

— Какво? — питаш.

Маха ти да побързаш.

— Идвай — казва ти. — Не разполагам с цял ден.

Изправяш се — бавно, в случай че не си разбрала. Но той не те заплашва. Всъщност иска да побързаш. Дърпа те за китката и те повлича надолу по стълбите.

В средата на деня е. Понеделник. Сесилия е на училище. Той би трябвало да е на работа. Не си очаквала да се върне преди вечеря.

Кучето. Трябвало е да се върне, за да я провери. И докато се е занимавал с това, е решил да направи… и това, каквото и да е то.

Надига пуловера си и ти показва пистолета си в кобура. Чака те да кимнеш, след което отваря вратата.

— Към пикапа — нарежда ти.

Очите му са навсякъде — отгоре ти, върху пикапа, върху околността, върху дърветата, къщите и птиците. Ръката му се обвива плътно около рамото ти. Насочва те към пикапа, отваря и затваря вратата на мястото до шофьора и притичва от другата страна. Можеш да усетиш как атмосферата се променя, облекчението му е налице, щом се озовавате вътре.

— Какво става?

Цъка с език, сякаш отговорът е очевиден.

— Потегляме на път.

Стомахът ти се свива. Нямаш представа какво е намислил. Завърта ключа и се съсредоточава да изкара колата от алеята.

Лицето му е безизразно и неразгадаемо.

По дяволите.

Не ти нарежда да затвориш очи. Чакаш, докато пикапът се озове на пътя — черен път, с дървета от двете страни и къщи, истински шибани къщи, но без никой наоколо — за да го попиташ.

— Може ли… може ли да гледам?

— Можеш да правиш каквото ти се ще — отговаря ти, сякаш това не е най-голямата шибана лъжа, излизала някога от устата му.

Очите ти са залепени за прозореца. Гледай внимателно. Всичко — всяко листо, всеки прозорец — е жизненоважна улика. След онази вечер в дневната осмислянето на информацията беше като да въртиш педали в сух ориз, нищо не се залепва, всичко се изплъзва, но трябва да опиташ.

Трябва да опиташ.

Шофира бавно и подминава къща след къща. Това е жилищен квартал, точно обратното на предишната му къща — в големия имот, скрита в гората, без никой наоколо, само декари земя, които да го крият от чужди погледи.

Това не е естествена обстановка за него. Толкова на показ, толкова натрапчива. Ако поставиш такъв мъж в такава среда, той задължително ще се превърне в буре с барут.

Има дървета, електропроводи и почти нищо друго. Няма хора в предните дворове. Възрастните са на работа, децата са на училище. Подминавате стадо крави вдясно. На няколко стъпки нататък има реклама за фабрика за месо, „Братя касапи“. До билборда виждаш стар кладенец — изоставен и зловещ.

За такива кладенци си чела в приказки от други векове.

Съсредоточи се.

Дотук е карал наляво, наляво и после надясно. Вляво, вляво и вдясно. Вкопчваш се в това като в спасителен код. Вляво, вляво, вдясно и право напред покрай добитъка на „Братя касапи“.

Мотел вляво. Вдясно библиотека. И внезапно — открит, достъпен, свободен, право пред теб — се появява градският център.

Сигурно халюцинираш.

Кара по улица, която допускаш, че е главната улица. Твърде много е, наистина е твърде много, за да обхванеш всичко наведнъж — магазин за сандвичи, книжарница, кафене, пекарна, магазин за алкохол, фризьорски салон, йога студио, дрогерия. Зад ъгъла е ресторант на име „Амандин“. Затворен е. Ресторантите, спомняш си, често са затворени в понеделник.

Струва ти се толкова нормално. Сякаш можеш да слезеш от колата и отново да вършиш разни неща — да си вземеш лате, да наваксаш с йогата, да си купиш ново червило.

Обръщаш се да го погледнеш. Очите му блестят, прозрачни в зимното слънце. Ръцете му потъркват волана. Толкова е нормално. Книжарницата е в дъното. Ръцете са на десет и два часа. Човек, тръгнал на покупки. Един баща в града. Многоуважаван мъж, водещ почтен живот в почтено градче.

Спира пред пекарната. Паркира зад сребристо беемве и изключва двигателя.

— Е, какво мислиш? — пита те.

Нямаш идея какво очаква от теб. Рискуваш да се огледаш. Не би ли трябвало да се разтревожи? Някой би могъл да те види. Във всеки един момент. Крил те е в продължение на пет години, спускал е щорите, заключвал е вратите зад теб. Какви ги върши?

— Чудесно е… — опитваш.

Лек смях.

— Подходяща дума — казва. — И хората са чудесни. — Поглежда навън. — Като говорим за…

Проследяваш погледа му. Един мъж излиза от пекарната. Прегърбен е и е увит в сиво палто, с хартиен плик под мишница. Мъжът забелязва пикапа и сменя посоката.

Отправя се към вас.

Щом се приближава, успяваш да видиш подробности: оплешивяваща коса, кафяви петна в основата на скалпа му, сребърна халка на левия му безименен пръст. Попиваш всеки елемент, запленена от напълно обикновената му външност. Петте години без нови лица са ти причинили това.

Мъжът помахва към пикапа.

— Ейдън!

Това е. Той ще извади пистолета и това ще е краят на мъжа със сивото палто. Вкопчваш се в седалката. Стискаш челюст. Зъбите ти изскърцват и звукът отеква чак в мозъка ти.

Звук от дясната ти страна. Рискуваш да погледнеш.

Прозорецът до теб се сваля. Какво става, дявол да го вземе?

— Добър ден, съдия.

Гласът му е топъл, учтив, гъст като сироп. На лицето му се чете простичкото и правдоподобно удоволствие от срещата със стар приятел на улицата.

Сега прозорецът ти е напълно отворен. Мъжът в сивото палто се навежда към пикапа и отново поздравява.

— Как върви? — пита той. — Не си ли на работа днес?

Мъжът от лявата ти страна се засмива и почуква с пръсти по волана.

— Кратка почивка, съдия. Знаеш как са нещата. Шефът никога не ме изпуска от погледа си за твърде дълго.

Мъжът също се засмива. Разбира се, казва, аз ли не знам.

— Наричай ме Франсин — казва, — сто пъти ти го повтарям. Не се налага да си толкова учтив.

— Щом настояваш. — А след това с шеговит тон добавя: — Съдия.

Впиваш поглед в мъжа със сивото палто и го гледаш толкова напрегнато от мястото си до шофьора, колкото е възможно, без да събудиш подозрение. Очите ти се насълзяват. Лицето ти гори. Виж ме. Чуй мислите ми. Погледни ме, шибано копеле. Знаеш ли коя съм?

Сигурно е имало плакати. След като те е взел. Това беше на друго място, но не би могло да е толкова далеч оттук. Ако си бил съдия в близък град, не си ли чул? Не би ли запомнил? Няма ли лицата на изчезналите завинаги да останат в съзнанието ти?

Погледът на мъжа се спира отгоре ти. Най-сетне. За няколко мига си въобразяваш, че се е получило. Че мъжът те е познал. Този мъж ще те спаси. И тогава поглежда към шофьорското място, надига вежди в безмълвен въпрос. А това е…?

Мозъкът ти се опитва да закрещи. Правилния отговор. Мозъкът ти опитва да изкрещи името ти, но не се чува никакъв звук. Като натежало тяло. Нищо не иска да помръдне.

От лявата ти страна някой поставя ръка на рамото ти.

— Това е моя братовчедка — казва той. — Дойде на гости за празниците.

Какво ти е известно: през първия ден в къщата ти видя жена в огледалото в банята. Изобщо не приличаше на теб. Бели кичури в косата, хлътнали бузи. Пет години по-възрастна. Без грим. Ти носеше толкова много грим. Очна линия, фондьотен, червила във всякакви нюанси. А виж се сега. Как би могъл някой да те познае, освен ако не е майка ти или баща ти, освен ако не е търсил специално лицето ти, вглеждайки се във всеки непознат по улицата?

Дори не можеш да кажеш шибаното си име. Дори и в шибаната си глава.

Съдията кима одобрително. Обръща се към теб.

— А откъде идвате?

Езикът ти залепва за небцето. Трябва ли да излъжеш? Да назовеш някое произволно място? Ами ако съдията има допълнителни въпроси? Или да му кажеш истината? Можеш ли да засееш семенце, да кажеш името на града, от който си била взета?

Преди да вземеш решение, мъжът от шофьорското място отговаря вместо теб.

— Рейфорд, Флорида. Точно на север от Гейнсвил. Всъщност цялото семейство е оттам.

Съдията изрича някаква шега, нещо като как съм дошла тук заради времето, сигурно ми е писнало от слънцето на Флорида?

Мислиш си: Рейфорд, Флорида? Как се изтъркаля от устата му? Какво си чувала за умелите лъжци? Че всяка лъжа я обвиват в тънък слой истина?

Той сигурно е оттам, мислиш си. Рейфорд, Флорида. Представяш си момче, което се пече в жегата, косата му се е накъдрила от влагата, а тениската му е залепнала за раменете му. Комари, малки алигаторчета и чворести дъбови дървета. А вътре в главата му се надига буря.

Съдията потупва колата от твоята страна.

— Е, няма да те задържам. — Кима към теб. — Много се радвам, че се запознахме. Надявам се да се насладиш на престоя си. Извинявам се за хапещия студ. Местен специалитет е.

Във въздуха увисва тишина, докато се сетиш как би трябвало да протичат такива разговори. Усмихваш се на мъжа. Изричаш някак „Благодаря“. Думата опарва езика ти.

Не ме ли разпознаваш? Наистина ли можеш да изчезнеш от света, все едно си пропаднала през повърхността на замръзнало езеро, и никой никога да не се сеща да те потърси?

Прозорецът на мястото до шофьора отново се вдига. Той изчаква съдията да отиде до собствената си кола, след което отново се връща на пътя. Маха за последно на стария си приятел и тръгва да излиза от града.

Стоиш мълчаливо, докато пейзажът отново се сменя с дървета, храсти и електропроводи. Скърбиш за пропуснатата възможност. За мъжа, който би могъл да те спаси. За жената, каквато си била, онази, която са спрели да търсят.

— Свестен мъж е съдията. — Лакътят му е подпрян на прозореца, лявата ръка е във въздуха, а другата е на волана. — Хората тук са такива. Много свестни. Много доверчиви.

Поглежда часовника на таблото. В мозъка ти парченцата започват да се събират: той искаше това. Искаше да срещне съдията. Знаеше кога и къде да го очаква. Направи така, че да стигне там навреме.

Усмихва се не на нещо определено, вдишва дълго и спокойно. Мъж, чийто план току-що е проработил идеално.

Искал е да видиш. Затвора, който ти е изградил — не са само стени, покриви и камери. Това е светът, който е създал, а ти си изчезнала от него.