Стая за гости

73. Емили

Оглеждам банята — сапун от супермаркета, кърпите са току-що изпрани. В шкаф под мивката има бутилки с белина. Харесва къщата си чиста така, както аз харесвам кухнята си. Излизам.

Няма я. Отново съм сама.

Врата под стълбището. Тя идваше оттам.

Какво ли е правила?

Отварям и откривам циментово стълбище.

В дъното му има ключ за осветление. Щраквам го.

Това е мазе. Чисто, но грозно, със сгъваеми мебели и фенерче.

Мирише хубаво. Като шала му, като извивката на шията му. Мирише на него.

Има работна маса, а сакът му е под нея. Има и кашони. Цели купчини, натрупани в задната част на помещението. Останали са от преместването, предполагам.

С върха на пръста си проследявам големите неравни букви, които е написал набързо. КУХНЕНСКИ ПОСОБИЯ, КНИГИ и като някакво заклинание КАРОЛАЙН, КАРОЛАЙН, КАРОЛАЙН.

Жена му. Онази, с която би трябвало да бъде до края. Онази, която е дала обет и е получила обет в замяна. Онази, която е родила детето им, която му е дала най-щастливите дни в живота му, предполагам. Онази, която…

Шум зад гърба ми. Стържене — подметки по цимента.

По дяволите.

Не го чух да отваря вратата. Не го чух да слиза по стълбището. Обаче той е тук, точно тук, на сантиметри от мен, а красивите му очи ме гледат толкова натрапчиво, че ми се ще да му кажа да ги отмести и да ме остави на мира. Но не мога, защото аз съм нарушителката. Пренебрегнах молбата му. Отидох на място, където не трябваше да бъда, и изгубих всяка възможност за преговори.

— И как се озова тук долу? — пита ме.

Спокоен е. В изражението му се долавя намек за усмивка. Любопитен е, казвам си, просто е любопитен какво, по дяволите, правя тук.

— Търсех тоалетната — излъгвам.

— И си помисли, че ще я намериш в мазето?

Мълчанието увисва между нас. А после най-красивият звук: той се смее и аз също се засмивам, на себе си, на очевадната си лъжа, на чудното усещане за облекчение, което ме затопля от глава до пети.

— Хвана ме — казвам.

Килва глава. Оглежда ме, сякаш никога досега не ме е виждал, сякаш съм статуя в музей и той иска да запомни всичките ми извивки и пукнатини. Сякаш иска да разбере и да не забрави никога къде от тялото ми извира светлина и къде е загърнато в сянка.

Помръдвам под погледа му.

— Съжалявам — казвам му. Отново съм сериозна.

Отваря уста, може би за да ме увери, че всичко е наред, че не е искал всички гости да нахлуят, но няма проблем, ако е само един човек, няма проблем, ако съм само аз, обаче…

Очите му са неспокойни. Подскачат от мен към нещо зад дясното ми рамо. Пак към мен, пак над него. Проследявам погледа му от ръкава на палтото ми към…

Купчината кашони?

Това е рефлекс. Инстинкт, останал от детството, когато детето до мен в училище криеше теста си от мен и ме караше още повече да искам да надникна.

Тялото ми се задвижва, преди да съм му наредила. Недоловимо движение — гърбът ми се извива съвсем леко, гръдният ми кош се извръща и шията ми се изпъва към кашоните зад нас.

Една ръка стиска моята. Той ме е сграбчил. Не така, както го е правил преди, с деликатна нежност, с изгаряща страст. Това е здрава хватка, нещо средно между сила и паника. Това е контрол.

Прокарвам невидима линия с очи от ръката му, която е с изпъкнали вени и побелели кокалчета, до лицето му. Красивото лице, която онази вечер в ресторанта държах в шепите си. Устните, които леко хапех, носа, който свенливо обсипвах с целувки, когато всичко бе свършило.

Сега има нещо, което не разпознавам. Грубост, празнота. Бездна, отворила се под краката ни. Внезапното осъзнаване, че не го познавам. Не и в действителност. Че никога не сме прекарвали цяла нощ в разговори.

Че никога не ми е разказвал за детството си, за родителите си, за надеждите и мечтите си и какво е станало накрая.

Той е мъж, който крие тайни в мазето си.

Има безкрайна поредица от възможности, от най-невинната до най-смущаващата.

Всичко е наред, иска ми се да му кажа. Всички си имаме тайни. Истината е, че аз мразех родителите си — не, почакай, дори и това не е вярно. Истината е… истината е, че никой никога не ме е обичал безусловно. Никой преди теб не ми е обръщал внимание и си мислех, че съм си добре сама в моето ъгълче, но не съм. Наистина не съм.

Истината е, че не съм била добре от много отдавна.

Истината е, че искам да съм от значение. Искам да съм в центъра на нечий живот. Да съм обичана, обожавана. Истината е, че искам някой да се смее на шегите ми, особено на тъпите, и искам някой, който би ме видял и не би побягнал в другата посока.

Истината е, искам да му кажа, истината е, че бих те последвала навсякъде.

Примигва. Хватката около ръката ми отслабва. Пуска ме бавно, сякаш едва сега е осъзнал, че изобщо ме е сграбчил.

Закашля се.

— Съжалявам. Аз… — Издава сумтящ звук и отново повтаря като молитва, която е научил наизуст: — Съжалявам.

Докосвам кожата под палтото и пуловера ми, още топла от стискането и леко болезнена на допир.

— Всичко е наред — уверявам го.

Ръката ми се протяга и застива неуверено, сякаш не мога да реша какво да правя — да го прегърна, да го потупам или да се здрависаме, дявол го взел.

— Ела тук — казва ми. — Нека ти покажа нещо.

Посочва към работната маса. Към по-мрачната част на мазето, където светлината от голата крушка не достига напълно.

Бих те последвала навсякъде.

— Просто нещо, по което работя — обяснява ми, а ръката му ме подканва да ида с него.

А после се дочува тъп звук, всъщност по-скоро идващ отгоре трясък на двигател, който изтрещява като гръмотевица. Близо до нас. Точно до къщата, ако трябва да предполагам. Там, където е паркиран само неговият пикап. Всички останали си намериха места надолу по улицата.

Главата му, цялото му тяло се извръща по посока на шума. Сякаш се размазва в пространството — гледам как силуетът му се изстрелва и после изчезва нагоре по циментовите стъпала.

За съвсем кратък миг съм отново сама. В мазето му, в недрата на къщата му. С разтреперани ръце. С пищящи уши.

Отвъд се носи ревът на двигателя. Гласът му го заглушава.

Най-сетне тялото ми се опомня.

Затичвам се. Тичам след него.