Стая за гости

5. Жената в бараката

Чакаш вечерята, пръските хладка вода. Каквото и да е. Дори звука от ципа, който се отваря и затваря.

Той не се появява.

Представяш си бараката, скрита сред дърветата. Вече би трябвало да е есен. Той взе вентилатора и донесе печката преди няколко седмици. Затваряш очи. Какво си спомняш за това време от годината: къси дни, слънцето залязва в шест. Голи клони на фона на променящото се небе. Какво си представяш: в далечината, скрита от теб, неговата къща. Жълтите квадрати светлина на прозорците, оранжеви листа, разпръснати из двора. Може би горещ чай. Може би понички с ябълков сайдер.

В далечината мъркането на пикапа му. Той е тук, в имота. Живее си живота. Грижи се за потребностите си. Не и за твоите. Чакаш и чакаш, а той още не идва.

Опитваш се да медитираш, за да прогониш глада. Прелистваш книгите, които ти е донесъл в бараката без определен ред. „То“ на Стивън Кинг. Оръфано томче „Едно дърво расте в Бруклин“. „Обича музиката, обича да танцува“ от Мери Хигинс Кларк. Книгите бяха втора ръка. Страници с подгънати краища, бележки в полетата. Един ден, преди много време, го запита дали са негови. Той поклати глава. Още трофеи, помисли си. Неща, които е взел от онези, които са нямали твоя късмет.

Приклякаш в ъгъла на бараката. След като го няма да ти донесе кофата, нямаш друг избор. Ще се вбеси, ако се върне. Ще сбърчи нос, ще метне шише белина към теб.

Започвай да търкаш и не спирай, докато вече нищо не мога да помириша.

Опитваш да не се тревожиш, защото тревогите препречват пътя към оцеляването.

И преди те е оставял. Обаче не и така. След девет месеца през първата година мъжът, който те държи в бараката, ти каза, че заминава някъде. Донесе ти кофата, кутия с блокчета гранола и стек с малки бутилки вода.

— Налага се да замина — рече.

Не искам. Не трябва. Налага се.

— Ти — рече — нищо няма да правиш. Няма да мърдаш. Няма да крещиш. Знам, че няма.

Стисна те за раменете. Ти изпита желание да обвиеш ръце около неговите. Да се вкопчиш в него, съвсем мъничко. Ти си Рейчъл. Той те намери. Всичко, което знаеш, е онова, на което той те научи. Всичко, което имаш, е онова, което той ти дава.

Той те разтърси. А ти позволи на сътресението да те разлюлее.

— Ако опиташ нещо — каза, — ще разбера. И няма да е добре за теб. Разбираш ли?

Ти кимна. Дотогава вече се беше научила как да кимаш така, че да ти повярва.

Нямаше го три дни и като се върна, беше най-щастливият мъж на света. С енергична походка, сякаш статично електричество бръмчеше в крайниците му. Вдишваше дълбоко и ненаситно, като че ли въздухът никога не му се беше струвал толкова сладък.

Това не беше мъжът, когото познаваше. Мъж със задължения и отговорности.

Направи онова, което беше дошъл да ти стори. Изпълнен с енергия. Малко див.

А после ти каза. Не беше многословен. Само, че тя се е съгласила. Че била съвършена. Че нищо не подозирала, докато не станало твърде късно.

Случи се отново. Точно преди последния Ден на благодарността. Разбра, защото ти донесе остатъци от празничната трапеза. Всяка година го прави. Не знаеш дали е наясно, че следиш времето. Подозираш, че не е помислил за това.

Това са общо две. Две, които е убил, докато теб те е оставил жива. Две, добавени към правилото, докато ти оставаш изключението.

Всеки път, преди да те остави, той се подготвяше. Този път нищо не ти даде. Дали не те е забравил? Дали не е открил друг проект, на който да се посвети?

Без посещенията му е трудно да следиш дните. Мислиш, че надува клаксона на пикапа, когато тръгва сутрин и когато се прибира вечер, но не можеш да си сигурна. Тялото ти ти казва кога да спиш и кога да се събудиш. Притиснала длани към стената, опитваш да усетиш топлината на слънцето и нощния студ. Според предположенията ти един ден отлита, после и друг.

Към края на може би втория ден в устата си сякаш имаш шкурка. Около мозъка ти прелитат прилепи. Смучеш пръстите си, за да получиш слюнка, ближеш стената на бараката, търсейки конденз, всичко, за да задоволиш жаждата. Скоро си само тяло, череп, гръбнак, таз и крака, проснати върху дървения под, кожата ти е лепкава, дишането ти е затруднено.

Може би е надценил издръжливостта ти. Може би ще те убие, без да го иска. Ще се върне, ще отвори бараката и ще те открие изстинала, без да реагираш, както поначало е трябвало да бъдеш.

В деня, който мислиш, че е третият, катинарът издрънчава. Той е силует на рамката на вратата, с кофа в едната ръка и бутилка в другата. Трябва да седнеш, да сграбчиш водата, да отвориш капачката и да пиеш, да пиеш, да пиеш, докато светът не застане отново на фокус. Но не можеш. Той трябва да дойде при теб, да клекне до теб, да нагласи гърлото на бутилката към устните ти.

Преглъщаш. Избърсваш устните си с опакото на ръката си. Той не прилича на себе си. През повечето дни е мъж, който полага грижи за външността си. Резки от самобръсначка се виждат по скулите и по шията му. Косата му мирише на лимонова трева. Зъбите му са бели, венците му са здрави. Никога не си го виждала да го прави, но знаеш, че старателно ги почиства с конец всяка сутрин или всяка вечер, изплаква се с вода за уста за завършек. Но тази вечер изглежда неугледен. Брадата му не е избръсната. Погледът му е нефокусиран и се стрелка от единия край на бараката към другия.

— Храна?

Гласът ти е дрезгав. Той поклаща глава.

— Още е будна. Събира си багажа.

Предполагаш, че има предвид дъщеря си.

— Значи няма нищо? Съвсем нищо?

Насилваш си късмета, знаеш го, но са минали три дни и без жаждата, от която тялото ти се вцепенява, я усещаш — празнотата на глада под гръдния кош, болката в гърба, хилядите тревожни звънчета, насочващи към потрошените ти части.

Вдига ръце.

— Какво? Да не мислиш, че мога просто да стопля замразена храна на микровълновата и да си изляза, без да ми зададе въпроси?

Храната, която ти носи, винаги е част от нещо цяло. Порция лазаня, купа задушено, средно квадратче от огретен. Храна, която може да изчезне незабелязано. Много по-дискретно от парче пица, цял чийзбургер, кълка печено пиле. През цялото това време готви мащабно, скътва порции от ястията си и ти ги носи. Това е един от начините, които е открил, за да те опази в тайна.

Сяда до теб и издава стон. Чакаш го да свали ципа на якето ти, да обвие шията ти с ръце. Вместо това се пресяга към колана си. За миг проблясва метал.

Разпознаваш пистолета. Същият, който насочи към теб преди пет години, черен пистолет и дълъг лъскав заглушител.

Пръстите на краката ти потрепват, сякаш се готвиш да побегнеш. Веригата се затяга, студена и тежка около глезена ти. Тегли те надолу, сякаш те дърпа в земята, първо крака ти, а после и останалата част от теб.

Съсредоточи се. Остани с него.

Гърдите му се издигат и се отпускат, едно дълбоко вдишване, а после и следващото. Без замайването от обезводняването го преценяваш по-ясно. Изморен, но не изтощен. Объркан, но не и болен. Неугледен е, да, но е щастлив.

Като след изтощително упражнение, дълго бягане или стръмно изкачване.

Като след убийство.

Бърка в джоба си и пуска нещо в скута ти, като котка, поднасяща ти мъртва мишка.

Слънчеви очила. Дизайнерски, ако се съди по дебелата рамка и емблемата отстрани. Напълно безполезни вътре в бараката, но не в слънчевите очила е смисълът. Смисълът е, че те са били на някоя, а тя вече няма нужда от тях.

Сега го усещаш в него. Триумфа. Безграничната тръпка от успешно приключилия лов.

Тя ти говори. Какво е работила, че да може да си позволи такива очила? Как са изглеждали пръстите ѝ, когато ги е поставяла на носа си? Дали ги е използвала някога, за да задържа косата си назад? Дали ги е носила в летен следобед на мястото до шофьора в кабриолет със свален гюрук, а пуснатата ѝ коса се е веела около лицето ѝ?

Не можеш да идеш там. Не можеш да мислиш за нея. Нямаш време да си потресена или съсипана.

Това е шанс. Неговата надменност. Тази вечер той ще повярва, че е способен на всичко.

— Значи, слушай — казваш.

Взима обратно очилата. Вероятно премисля решението си. Би могла да счупиш стъклата, да ги превърнеш в оръжие.

— Мислех си. За преместването ти.

Ръцете му застиват. Има опасност да съсипеш радостта му. Връщаш го към досадата на ежедневието, след като всичко, което му се иска, е да продължи да се носи по гребена на възбудата си, докато още я има.

— Би могъл да ме вземеш с теб.

Вдига очи и се изсмива.

— Хайде де — казва. — Не мисля, че разбираш.

Обаче ти разбираш. Познаваш светлината и сянката му. Знаеш, че идва да те види почти всяка вечер, определено всяка вечер, когато е тук. Знаеш, че е свикнал с определени неща. Харесва не теб, а това, че си на негово разположение. Каквото поиска, когато го поиска.

Какво ще прави без теб?

— Само казвам — продължаваш. — Можем да продължим да се виждаме. Не се налага да свършва. Няма причина.

Скръства ръце на гърдите си.

— Ще бъда точно там — казваш му. Килваш глава към вратата. Към външния свят, онзи, от който те взе, и безбройните му обитатели. — И никой няма да разбере.

Усмихва се. Вдига ръка към тила ти. Погалва косата ти с нежен и спокоен жест на мъж, който знае, че е в безопасност, а после дърпа. Достатъчно, за да заболи.

— И разбира се — казва, — ти просто ще се грижиш за мен.

Застиваш под докосването му.

Тръгва си, дърпа резето, приканва студения нощен въздух в бараката. Отвън катинарът щраква на мястото си. Отправя се към къщата, при дъщеря си, към каквото там е останало от светлината и топлината в дома им.

Правило номер три от оцеляването в бараката: в неговия свят ти си най-чистото нещо. Всичко, което става, трябва да сполети и двама ви.