Стая за гости

32. Емили

Прекратиха издирването на изчезналата жена. Случаят все още е отворен според статията на четвърта страница в местния вестник, но всички знаем какво означава това. Разследващите вече са изчерпили всички места за претърсване и нямат следи, които да последват. Не разполагат с нищо.

Продължаваме да си живеем живота. Егоистично. Глупаво. Какво друго бихме могли да сторим? Празниците чукат на вратата. Всички би трябвало да бъдем щастливи. Денят на благодарността е брутален. Подготвям се за смяната си като онези деца в „Игрите на глада“, само дето моите оръжия са удобни обувки, допълнителен ластик за опашката ми, щедро количество лак за коса и матовото червило, което се изтрива само като се натърка със зехтин.

Въпреки всички тези предпазни мерки краката ми плачат за почивка в края на обслужването в шест часа следобед. Един поглед в огледалото зад бара ме информира, че бузите ми са на петна, челото ми лъщи, а съвършената ми коса е само спомен. Ръцете ме болят от забъркването на мартини с ябълков сайдер и еспресо. Усещам тежест в кръста си. При всяка стъпка остра болка пронизва краката ми.

Болката се търпи. Болката е част от плана. Първите си стъпки съм ги направила на пода на татковия ресторант. Прекарах детството си в събиране на бакшиши, носене на сметки, допълване на чаши с вода, опарвала съм ръцете си с горещи чинии. Болката мога да я понеса.

Онова, което ме разкъсва на твърде много части, е останалото — случаите, когато се обърквам, несправедливостите, които позволявам да се случат. Ерик прецаква разядките на четворната маса и не мога да се принудя да му кажа да си оправи кашата. Връщат ми един „Сайдкар“ с обяснението: „Много е слаб“. А после идва и катастрофата „Шърли Темпъл“. Следобеда Ник ми казва рецептата — газирана вода, ликьор от касис, разбъркваш, малко като „Шърли Темпъл“ за възрастни, нали се сещаш? Опитвам, преди да започнем да обслужваме първите клиенти. Става. Отива в менюто.

Едва когато започваме с обслужването на следващите клиенти, Кора заговаря за напитките, като вижда три от тях на бара.

— Идеята беше моя — заявява.

— Моля?

— Рецептата. Аз я измислих. Казах за нея на Ник на обяд.

Дори не е ядосана, само изпитва нещо средно между шок и примирение. Той ѝ е откраднал идеята. Като злодей от анимационно филмче, като хулиган от комедиен сериал. Просто я е откраднал. А аз нямах никаква представа.

— Много съжалявам — казвам ѝ.

— Всичко е наред.

Не е наред, но аз съм нейната шефка, така че се преструва, че е наред. Махнала се е, преди да успея да се извиня отново.

Хората обичат да мислят, че бизнесът е противоположността на личния живот. Всеки, когото някога го е било грижа за работата му, дори и съвсем малко, ще каже, че това са глупости. Това, което вършим тук, е най-личното нещо. И когато допускам грешки, хората страдат. Няма значение, че това е бизнес. Накрая метаболизмът превръща всичко в тъга.

Денят на благодарността ни поглъща като ядрена гъба, а после приключва рано. Това е семеен празник. Никой не иска да е навън след единайсет вечерта. Ресторантът притихва. В продължение на няколко минути се суетим и не знаем как да съществуваме след хаоса. Въздишаме. Разтриваме вратовете си, издухваме си носовете и разклащаме бутилки с вода. Също като след ураган, започва разчистването.

— Някой иска ли да отнесе тези вкъщи?

Софи държи кутия с торбички с лакомства — половината са шоколадови трюфели, другата половина — лавандулови маслени сладки. Цяла нощ ги раздавахме заедно със сметките. Останали са около десетина.

Никой не казва нищо. Не се срамуваме от подаръците, но тази вечер на всички ни е писнало от ресторанта. Никой не иска да си взима спомени за вечерта и да си ги носи вкъщи.

Софи оглежда стаята.

— Хайде де, хора. Няма да позволя тези да се похабят, а и аз не ги ям. — Погледът ѝ се спира на мен. — Шефке?

Не отказваш на Софи.

— Да, добре.

Взимам кутията и ѝ благодаря. След като приключваме с разчистването, казвам на Ерик и Йоанда да тръгват.

— Къде ще ходиш, по дяволите? — настоява да знае Йоанда. — Почти полунощ е.

Измислям, че трябва да взема нещо от дрогерията. Йоанда ме поглежда скептично. Чакам я да продължи да разпитва — да изтъкне, че дрогерията затваря в десет и че със сигурност няма да е отворена в празничната нощ — но е твърде изморена за това. От времето точно след смъртта на родителите ми знае, че понякога трябва да бъда сама и не помага, ако го поставя под въпрос.

— Само карай внимателно.

Вътре в моята хонда „Сивик“ вадя телефона си. След вечерта в килера с Ейдън не си писахме двайсет и четири часа, сякаш бяхме твърде смаяни, за да говорим. И тогава, точно когато се канех да си легна, той ми писа: „Мисля си за теб:)“.

„О, нима?“, писах му в отговор. „Да“, потвърди той. Отвърнах: „И аз за теб :)“ и след това се върнахме към обичайната си размяна на съобщения. Той се върна в ресторанта във вторник. Прекарах деня в наситено с електричество замайване, постоянно поглеждах към вратата, макар да знаех, че още е рано. Когато най-сетне влезе вътре, стомахът ми се сви. Погледът му срещна моя. Усмихна се. И аз се усмихнах. В продължение на няколко мига бяхме само двамата. Двама щастливи идиоти, споделящи най-възхитителната тайна на света.

Не подновихме подвизите си в килера. Но имаше многозначителни погледи, бързо докосване по китката ми, когато си взимаше сметката, и прегръдка през кръста, когато никой не гледаше. И точно преди времето за затваряне, чудо: изчака салонът да се изпразни, а после ми каза да си затворя очите и да протегна ръка. Когато го сторих, остави нещо хладно в дланта ми и я сви в юмрук.

— Давай — каза ми. — Отвори очи. Погледни.

Разтворих пръстите си, за да видя малък сребърен медальон. Знакът за безкрайност се полюшваше от тънка верижка, а розов кварц беше вграден на гърба му.

— Боже мой — прошепнах. — Откъде го взе?

Не отговори. Каза ми да се обърна.

— Надявам се това да не е прекалено, за да бъде носено на работа.

Уверих го, че е идеално. Хвана косата ми и внимателно я отмести встрани. Застанах неподвижна, докато закопчаваше огърлицата, и потреперих, когато кокалчетата му докоснаха тила ми.

А сега е мой ред. Не е бижу, но сладкишите на Софи са най-хубавото, което мога да предложа в момента.

Включвам телефона си и пиша: „Ей. Имам изненада за теб“.

Натискам „Изпрати“ и паля двигателя. Къщата на съдията не е далеч от центъра на града, може би на десетина минути път с колата от ресторанта надолу по главния път. Бих могла да се насоча натам. Около пет минути по-късно джобът ми вибрира. Намалявам скоростта и проверявам телефона си.

„Каква е?“, пише ми той.

Пиша с една ръка: „Съвсем скоро ще разбереш. Доставям по домовете:)“.

Каня се да натисна повече газта, когато телефонът ми отново избръмчава.

„Кога?“

„Ами след около… две минути? Почти в края на улицата ти съм. Ха-ха.“

Прочитам внимателно съобщението, изтривам „Ха-ха“ и го изпращам. Незабавно се появяват трите точки, подсказващи, че ми пише.

„Добре. Не мърдай. Ще дойда при теб. Сеси спи и не искам да се събуди. Първият Ден на благодарността без мама, нали разбираш?“

Отмятам рязко глава назад и я удрям в облегалката. Как не се сетих за това? Писахме си тази сутрин, но просто обичайните „здрасти“ и „приятен ден“. След това празничната лудост ме държа твърде заета, за да си гледам телефона толкова често, колкото ми се искаше. Успях единствено да изпратя лаконичното — и глупаво, както осъзнавам сега — „Честит Ден на благодарността!“ по време на една почивка за тоалетната, докато Ерик блъскаше по вратата и крещеше нещо за „Грей Гус“.

„Разбира се — пиша му в отговор. — Много съжалявам, че се изтърсвам без предупреждение. Ще чакам отпред.“

Не отговаря. По дяволите. Какво си мислех? Да се появя така неочаквано?

Твърде късно е да се върна. Той сигурно вече е тръгнал. Ще подкарам надолу по улицата, ще свия вляво и ще изключа двигателя.

След няколко секунди той тича към хондата. Излизам навън. Не носи палто, само дебел бежов пуловер. Няма нито шапка, нито ръкавици.

Щом стига до мен, се засмивам и посочвам откритото му гърло и голите му ръце.

— Колко бързо се изстреля навън?

Преди да ми отговори, се оглежда, сякаш за да провери дали сме сами. След това приближава устните си към моите, първоначално нежно докосване, а после друга и по-продължителна целувка.

— Май съм бързал да те видя.

Ръцете му се пъхват под палтото ми и намират бедрата ми. Притиска ме към хондата внимателно. Обвивам ръце около раменете му, оставям се да се разтопя в обятията му.

За момент забравям Деня на благодарността. Забравям ресторанта. Забравям за ограничения, слаби „Сайдкари“, откраднати идеи — за стягането в гърлото си, когато мисля за бъдещето, за замръзналата вода в дробовете ми, когато опитвам да си се представя след пет, десет, двайсет години.

Колкото и да е мъчително, се отдръпвам за достатъчно дълго, за да му подам кутията със сладкиши.

— С любезното съдействие на Софи за любимия ни клиент.

Надига едно от пакетчетата към светлината на уличната лампа.

— Сладкиши. Е, това е прекрасно. Благодаря. И моля те, кажи на Софи, че благодаря и на нея.

Казвам му, че няма защо и отново се извинявам, много се извинявам, че се появих така. Че трябваше да се сетя, че не съм помислила, че наистина се надявам да не съм го обезпокоила.

— Не се тревожи за това. — Поставя кутията на покрива на хондата. — Трябва да се връщам — казва ми, но не помръдва. Нещо го задържа тук. Изкушение. Миг, по-хубав, отколкото си го е представял, който умолява да се проточи.

Отново ме докосва. Поставя ръка на тила ми и нежно подръпва косата ми. Бързо гризване по долната ми устна. Огън в стомаха ми.

Дишането ми става по-дълбоко. Притискам го към себе си, толкова силно, колкото изморените ми ръце позволяват. Искам го целия, искам да ме има цялата. Суети се с пуловера ми, с ризата ми. Нетърпеливи пръсти по кожата ми. Неговият студ и моята топлина. Затваря очи.

Може би го усеща, преди да го чуем. Устните му се отдръпват. Ръцете му ме пускат. Преди да успея да осъзная тези неща — преди да започне да ми липсва — ни достига.

Писък, толкова пронизителен, че раздира нощта на две.