Стая за гости

78. Жената, почти достигнала целта

— Трябва да вървим.

Боли те вратът. Болка пулсира в темето ти. Мамка му. Трябва да е станало при падането, когато се озовахте в канавката.

Нямаш време да те боли. Нямаш време да проверяваш дали тялото ти още работи както се очаква.

— Трябва да тръгваме още сега — казваш ѝ.

Пистолетът. Още имаш пистолета. Посягаш към него под пуловера си. Изражението ти е решително.

След няколко секунди той ще те докопа.

— Ставай — нареждаш.

Тя те послушва. Имаш пистолет, така че те слуша.

Излизаш навън. Леденостудено е. Ето те — навън и без него. С пистолет в ръка. Кратък оглед: заледено шосе, ледени висулки са провиснали от крайпътните дървета.

Замръзналата земя пари босите ти крака. Не можеш да се подхлъзнеш.

Не можеш да паднеш. Едно падане би довело цялото начинание до трагичен край.

Побързай.

Стискаш китката на момичето. Двете сте като един човек.

— Идвай.

Няма време, няма никакво време. Измъкваш се от канавката и я дърпаш след себе си към асфалта.

Една стъпка, после две.

Намираш ритъма. Влачиш я и тя те следва покорно и безропотно, но не защото ти вярва, а защото имаш пистолет, а тя е само момиченце с крехко и уязвимо тяло.

Скоро вече тичате. Тялото ти работи и за двете ви. С всяка крачка градът все повече се приближава.

Търси. Видя го в пътеводителите. На картата. Малък символ като полицейска значка. В мазето проследи пътя с пръста си — от „Братя касапи“, през Кладенеца за желания, до градския център. Трябва да вярваш, че си го научила правилно.

Някъде в далечината хондата издава стържещи звуци. Тръшкат се врати. Вик. Неговият глас. Намери те, точно както обеща, че ще направи.

Тичаш заради себе си и тичаш заради нея, и това би трябвало да е достатъчно. Може би тя поглежда назад. Може би опитва да смени посоката, всяка нейна фибра на тялото я дърпа обратно към пикапа, обратно към него. При ръцете, които са я държали, когато се е родила, които са я хранили, когато е била гладна, при очите, които са я гледали на детската площадка, при ушите, които са я слушали да плаче нощем.

Привлечени сме към телата, които поддържат живота ни.

Той я вика. Разпознаваш сричките, името ѝ в устата му, и това е лоша новина. Щом можеш да различиш думите му, значи е твърде близо.

Нещо поддава. Усещаш лекота отляво, на същото място, където дърпаше дъщеря му само преди няколко мига.

Изгубила си я. Сигурно ви е догонил и я е отскубнал от теб.

Толкова близо.

Стискаш пистолета, мислиш за куршумите, които остави в къщата, и за пълнителите в кашона. Съжаляваш, че не си го заредила.

Съжаляваш за всичко.

Не.

Тя все още е тук. До теб, където би трябвало да бъде.

Вече не се дърпа, вече не се съпротивлява. Движи се в крак с теб.

Обръща глава назад. Не знаеш какво вижда. Най-доброто ти предположение: баща ѝ вбесен, а лицето му е маска на измяната. Мъж, когото тя познава и все пак не може да разпознае.

Това е нещо, което само тя разбира.

По причини, които са само нейни, тя го прави. Стъпките на баща ѝ ви приближават. А момичето се затичва. Тича заедно с теб.