Стая за гости

23. Емили

Нямаше скоро да му пратя съобщение. Исках да изчакам един-два дни, може би и три.

Легнала в леглото си, току-що прибрала се след вечерната резервация, отключих телефона си и потърсих факти за червеноопашатите мишелови. След като намерих каквото търсех, започнах да пиша. Спрях. Поколебах се. Отново започнах да пиша.

Добавих и учудена емотиконка. Палецът ми се поколеба над клавиша за изтриване. Ейдън дали си падаше по емотиконките? Нямаше как да разбера в коя част на спектъра е в това отношение, и не бях подготвена да сбъркам. Изтрий. Изтрий.

Проверявам за грешки съобщението веднъж, после два пъти, после още няколко пъти, докато думите спряха да имат смисъл. Смених „Здрасти“ на „Хей“ — по-непринудено. Махнах „(твоята какао конспираторка)“. Агонизирах още малко. Ами ако го притесня? Ами ако ми е дал номера си само като бизнес жест? Ами ако с думите „Ако ти потрябва нещо“ е имал предвид „Ако имаш проблеми с тока, ще ги оправя срещу заплащане, понеже това ми е работата“?

Затворих очи. Когато пак ги отворих, бях притаила дъх. Продължих да не дишам, докато натисках „Изпращане“. Съобщението издаде леко „фиу“, когато се понесе от телефона ми към неговия.

Минаха петнайсет минути. Няма отговор. Няма „Прочетено“. Само отметка, че съобщението е пристигнало. Дори не знам дали съжалявам, че го изпратих. Мозъкът ми изгаря от тревожност.

В банята свалям грима си. Събличам униформата си, пускам на плочките колосаната риза с копчета до долу и черните панталони. Пара изпълва помещението.

Няма да мисля за него. Това си повтарям, когато се пъхам под струята вода. Докато ръцете ми отмятат косата ми назад. Докато пръстите ми се движат по гърдите ми, по кръста ми, между краката ми. Няма да мисля за него. Обаче го правя през цялото време. Нося копнеж в себе си и понякога ми е хубаво да го оставя да ме погълне.

Търкам местата, които ме карат да забравя всичко. Под душа в този миг не съм подлудяло от любов кутре. Аз съм жена, която познава тялото си и знае как да го накара да се почувства добре. Ребрата ми се издуват и се прибират. Дланта ми се притиска към стената. Нещата, които виждам, бързи и неуловими като нощни пеперуди: ризата му се надига, когато се пресяга за буркана с кристалната захар; мястото, което исках да целуна, където шията му се съединява с ключицата; ръцете му на масата, близо до моите; ръцете му ме сграбчват, докосват ме, извайват ме както той ме иска. Цялата ми същност му се отдава. Потрепервам, прошепвам името му на себе си. Някъде в съзнанието ми се появява смътната надежда, че плискането на водата по плочките ще ме заглуши.

Отварям очи. Отново съм сама. Сапунисвам се, измивам и изплаквам косата си, гледам как пяната се оттича в канала. Когато излизам, си казвам, че няма да бързам да проверя телефона си. Увивам се в кърпа, започвам да сресвам косата си, докато повече не издържам. Какви ги върша, по дяволите, да стоя тук, а телефонът ми е само на няколко стъпки от мен? Опитвам се да изглеждам хладнокръвна пред несъществуваща публика? Излизам бързо от банята и се връщам в стаята си. Телефонът е на леглото ми с екрана надолу. Дланите ми се изпотяват, щом го връщам към живота и палецът ми отваря съобщенията.

Има една усмихната емотиконка след подписа му — простичкото „Е.“ Лягам си, а сърцето ми бумти в ушите ми.