Стая за гости

58. Жената в къщата

Мозъкът ти трябва да работи, за да приеме тази нова реалност. Няма камери. Никой не гледа.

Опитваш най-очевидното. В кухнята, първо с ножиците, после с нож. Опитваш се да пъхнеш острието между кожата си и пластмасовата гривна, като внимаваш да не се порежеш. Извиваш си китката, търкаш и натискаш, но не те е излъгал: стоманената лента не може да се среже. Не и с ножици, не и с кухненски ножове.

Търсиш инструменти, но разбира се, няма и следа от миниатюрната бутанова горелка. Няма циркулярен трион, няма специално острие. За какъв го мислиш? За идиот ли?

И така остава само GPS тракерът. Точката ти мига на телефона му. Държи те в ръката си, пленена във виртуална карта.

Не можеш да избягаш. Още не. Но можеш да пообиколиш. Има места за оглеждане, врати за отваряне. Правило номер девет за оцеляване извън бараката: разбери каквото можеш. Носи тайните му като диаманти около шията си.

Започваш от най-безопасното място. Спалнята. Твоята спалня. Тук тършуваш. Прокарваш ръце през повърхности, които никога не си можела да докоснеш. Бюрото, което е само примамка, скрина с чекмеджета, всяко ъгълче на леглото.

Нищо не става. Това е нов свят, в който не трябва да преценяваш всяко свое действие в съответствие с очакваната му реакция.

Излизаш в коридора. Стаята на Сесилия — тя е вътре, но дори и да не беше, щеше да стоиш далеч от нея. Това е нейният свят и ти няма да проникнеш в него. Банята? Никога не те пуска там без надзор. Казал ти е да не ходиш там през деня. Казал ти е да се ограничиш до стаята си, до кухнята и дневната. Знаеш какво означава това: вътре има неща, до които той не иска да имаш достъп, докато го няма.

Нокторезачки, ножчета за бръснене, шишенца с хапчета?

Време е да разбереш.

Неуверено пристъпваш в банята. Вътре си без него. Без очите му, които те следят, докато се събличаш, без погледът му да е прикован в теб, докато си под душа.

Отваряш шкафа. Афтършейв, вода за уста, дезодорант, четка за зъби, гребен, крем, конци за почистване на зъби. Късчета от него, също като съблекалня в театър.

В шкафа под мивката намираш препарат за отпушване на тръби, както и препарат за почистване с белина. Допълнителни сапуни, препарат за стъкла, малка купчина чисти кърпи. Другият му живот — чистият, организираният. Банята на самотен баща, управляващ домакинството си с твърда ръка.

Няма време за губене. Връщаш се в коридора. Стаята му — поколебаваш се. Хващаш топката на бравата и я завърташ, за да я отвориш. Буташ вратата — не. Да. Не. Да. Да.

Разколебаваш се на прага. Неговата спалня. Тук лежи нощем, беззащитен и нехаещ за околния свят. Дебел зелен килим на пода. Голямо легло, безупречно оправено, нито гънка по памучните чаршафи.

Влизаш на пръсти. Има си нощно шкафче — нощна лампа, до нея книга. Оттук не виждаш добре, но ти се струва, че разпознаваш един от трилърите от долния етаж. Шкафчето е с чекмедже. Затворено, разбира се. Пълно с възможности. Какво ли държи вътре? Очила за четене? Хапчета за сън? Пистолет?

Подът оживява под теб. Кожата ти пари, все едно си застанала насред купчина токсични отпадъци. Ами ако краката ти те предадат? Ако оставят следи по килима? Ако някак разбере — ако те подуши, ако долови присъствието ти в неговото кътче от света?

Не си струва. Излизаш на една дълга стъпка и се уверяваш, че килимът няма да издаде проникването ти.

Трябва да продължиш нататък.

Точно когато се отправяш към долния етаж, Сесилия се материализира зад теб. Настанява се на дивана и се заравя в книга. Дневната ще трябва да почака. Бегло преглеждаш долната баня — допълнителни кърпи, тоалетна хартия, още сапун, още белина.

Така остава кухнята. Заради Сесилия, която е само на няколко стъпки от теб, гледаш да си възможно най-дискретна. Отваряш шкафовете, надничаш в чекмеджетата. Никога не си успявала да запомниш съдържанието им, не и в негово присъствие. Сега можеш да огледаш инвентара. Върху плота: поставка с ножове. Последното чекмедже преди мивката: дълги ножици, ролка тиксо, химикалки, няколко менюта за поръчка за вкъщи. Под мивката: продукти за почистване, кърпи с дезинфектант, белина, белина, белина.

В шкафовете няма изненади: чинии, чаши за кафе. Стар тостер, вероятно развален. Различни стъклени чаши.

Тя беше точно тук. В тази къща. Жената, която носеше медальона ти.

Онзи медальон. Не си спряла да мислиш за него.

Той запазва спомени. Съкровища. Давал ти е някои от тях. Но медальонът ти? Запазил го е за себе си, докато е решил, че иска да го види върху някоя друга.

Сигурно е запазил и други неща. Къде ли ги крие? В стаята си? Нещо ти подсказва, че не. Толкова е чисто, толкова подредено. Не тук е мястото, където би се отпуснал. Тук все още се преструва.

Къде тогава?

Сядаш на дивана. Сесилия ти хвърля бърз поглед, после отново се зачита в книгата си.

Вратата под стълбището.

Води нанякъде. Надолу.

Какво знаеш за мястото долу: работна маса, твърд под. Купчини с кашони.

Именно долу те отнесе в най-черния ти час. Долу е мястото, което помниш изцяло като негово.

Трябва да провериш.

Но не можеш да идеш там, докато Сесилия гледа. Трябва да се махне.

Надничаш над рамото ѝ.

— Какво четеш?

Затваря книгата, за да видиш корицата на предметно стъкло с капчици кръв.

— Една от книгите на татко е — обяснява. — Става. Вече отгатнах края. Чакам само детективът да се досети.

С върха на пръста си надигаш томчето, сякаш за да го видиш отзад. Ако продължиш да ѝ досаждаш, може да се изнесе в стаята си.

— За какво се разказва?

Поглежда те развеселено и повдига едната си вежда с подозрение.

— Да не би да ти е скучно нещо?

От него го е взела. Да разпитва за мотивите на другите, да опитва да види отвъд тях. И ти щеше да си същата, ако той те беше отгледал.

— Просто ми е любопитно — отговаряш ѝ.

— За един лекар е — казва тя. — Хирург, който постоянно убива пациентите си. Никой не го спира, защото хората не могат да разберат дали е зъл, или просто наистина не го бива в работата му.

Казваш ѝ, че това ти звучи познато. Тя кима и отново се захваща с книгата.

Ставай, иска ти се да ѝ кажеш. Отивай си в стаята. Отивай си вече в скапаната стая.

Качваш се горе и донасяш своя книга. Не си готова да заемеш някоя от неговите, да подгъваш страниците, да ѝ извиваш гърба. Захващаш се отново с „Обича музиката, обича да танцува“ и крадешком държиш Сесилия под око.

Малко след това тя става. Дали…? Не. Отива до тоалетната. Фалшива аларма. Едва в късния следобед, когато квадратите от светлина около щорите са започнали да избледняват, тя затваря окончателно книгата си и се качва горе.

Изчакваш няколко минути. Ослушваш се, за да чуеш вратата ѝ да се отваря и затваря, трополенето на краката ѝ по пода.

Тишина.

Теренът е по-чист от всякога.

Стискаш бравата.

Не се завърта.

По дяволите.

Заключена е.

Търсиш. С очи и с ръце. Навсякъде виждаш потенциални ключове.

Бравата е същата като на вратата на стаята ти, кръгла, с ключалка в средата. Опитваш с вилица. Опитваш с нож. Опитваш с химикалка. Опитваш с шибания ъгъл на една рамка на снимки, все едно би имало някаква полза.

Нищо не върши работа.

Пръстите ти треперят. Толкова усърдно си се трудила. Толкова много си направила. Нямаш късмет и това те вбесява.

Това си беше твоят медальон. Собственият ти шибан медальон. Същият, който приятелката ти го е поръчала за теб, защото те е обичала.

Трябва да продължиш да опитваш.

Трябва ти стая, която не е подредил, място, което не е успял да дезинфекцира.

Трябва ти стаята на дъщеря му.