Стая за гости

14. Емили

След като съпругата на Ейдън почина и родителите ѝ по неизвестни причини го изритаха от дома им, съдия Бърн му предложи да му даде под наем онази малка къща в крайния квартал близо до Хъдсън. Не е голяма. От онова, което съм чувала, съдията така намалил наема, че просто нямало как да откаже. Класическият съдия Бърн.

Съдия Бърн се мисли за лепилото, което не позволява на града да се разпадне. Водил е всяка сватба в радиус от петнайсет километра още от времето, преди да съм се родила. Когато се озовеш в затруднено положение, съдия Бърн те намира. Винаги отделя време да поговорите. Пази ти гърба дори когато ти се ще да не го прави.

Ето защо съдия Бърн предложи да организираме благотворително бягане и да съберем пари във Фейсбук страницата на града ни преди три дни. „Ейдън — любимият на всички майстор и като цяло един от най-свестните хора в града — току-що изгуби дома си и съпругата си, а все още трябва да покрие медицинските разходи за лечението ѝ, докато сам отглежда дъщеря си — написа той. — Той е твърде горд, за да го признае или да се оплаче, но знам, че човекът би се радвал на малко помощ.“

Хората харесаха идеята. Един от пожарникарите доброволци начерта курса на трасето за състезанието, което щеше да започне и да свърши в центъра на града. В секцията за коментари семейство Гарсия предложиха продукти от магазина си за органична храна — хартиени кесии, пълни със стафиди и резенчета портокали. Децата от бившето ми училище заявиха, че ще раздават чаши с вода. Бащите станаха ръководители на трасето. Всички толкова се стремяха да помогнат, че почти изпуснахме от поглед крайната цел: регистрацията за състезанието струваше най-малко пет долара, но се насърчаваха и допълнителни дарения. Цялата сума щеше да иде при Ейдън и дъщеря му, за да покрият сметките, наема, остатъка от разходите за погребението и всичко останало.

Междувременно Ейдън Томас запази мълчание. Представях си го как гледа градът ни да изгаря от желание да му помогне. Не иска да проявява грубост, но такова внимание му е неприятно.

До този следобед.

Знам профила на Ейдън, макар да не сме приятели във Фейсбук. Има само три приятеля там, като единият е жена му. Но веднага разпознах профилната му снимка — не негова, разбира се, че не. Просто пейзаж с река Хъдсън, замръзнала, снимана от хълма до кръчмата.

„Много благодаря на всички ви — написа под публикацията на съдията. — Двамата със Сесилия сме изключително благодарни на общността ни.“

Коментарът беше споделен преди два часа и вече е харесан от повече от петдесет човека. Някои дори са отговорили със сърчице или загрижена емотиконка — мъничките нарисувани ръчички сключени във виртуална прегръдка.

Седя в стаята си, показалецът ми се движи по тъчпада на лаптопа ми.

В киното на съзнанието ми един и същи филм се прожектира отново и отново: сините очи на Ейдън ме гледат над чашата онази вечер, когато му направих върджин „Олд фешънд“. Нещо, което принадлежи само на двама ни.

Във Фейсбук натискам „Коментар“ и започвам да пиша. Спирам. Отново започвам. Отново спирам.

Последното, което ми се ще, е да изглеждам прекомерно загрижена.

Не, това не е вярно.

Последното, което ми се ще, е да изглеждам сякаш не ме е грижа.

Ресторантът прави това с горещия шоколад всяка година на Коледния парад. Нямам против тази година да го организирам малко по-рано. В деня на състезанието това ще ми осигури нещо за вършене и причина да съм наблизо.

Преглеждам коментара си за грешки и натискам „Изпращане“.

След като се подготвям за вечерната резервация, се връщам при екрана, за да проверя за актуални известия. Точно когато се каня да стана, в горния десен ъгъл примигва известие.

Два коментара.

Единият е от госпожа Купър, която се премести тук със съпруга си и двете им деца преди няколко години. „Каква чудесна идея!“, пише тя. Госпожа Купър. Винаги малко прекалено ентусиазирана. Винаги притеснена, че тя и семейството ѝ няма да се впишат.

Вторият коментар е от него. Прочитам го твърде бързо, паниката стяга гръдния ми кош (ами ако си мисли, че е тъпо, че е прекалено, ами ако не е достатъчно). След това отново го прочитам, този път внимателно. Вкусвам всяка дума.

След това е натиснал клавишите за нов параграф.