Стая за гости

29. Жената в къщата

Късно е. Прекалено късно. Днес няма вечеря и сега е безследно изчезнал. Може отново да те е зарязал. Може би е решил, че ще е добре да те остави сама за известно време. Да ти напомни, че той е този, който те е държал жива през всичките тези години. Че без него ще умреш. Ще гладуваш.

И тогава бравата се завърта. Ето го. Мъжът, който никога не те забравя.

Разкопчава белезниците ти. Първо събува обувките си, после панталоните, пуловера, ризата. Позволяваш на съзнанието си да избяга от тялото ти. Мозъкът ти прожектира спомени за отдавнашно пътуване с влак, редици и редици дървета проблясват върху смрачаващото се небе, докато изтляващата слънчева светлина се провира през клоните.

Реалността те връща на място. Ти си в стаята, на твърдия дъсчен под, под тялото му. Лявото му рамо се извърта към брадичката ти и тогава виждаш: четири червени ивици върху кожата му. Полумесеци с алени опашки. Познаваш тези белези. От това, че си впивала нокти в собствените си длани, от това, че си драскала бледата кожа на краката си, защото болката ти е носила временно облекчение. Това са белези, които получаваш, когато някой забие нокти в най-меките ти части.

За първи път виждаш това върху него. Дори и след пътуване, дори след… нали се сещаш. Винаги се е връщал без драскотини.

По-късно, когато отново си обува панталоните, го оглеждаш. Не бърза да си тръгне. В него се долавя спокойствие и бодрост. В добро настроение е.

— Е — прошепваш. — По-късно е от обикновено, нали?

Устните му се надигат в единия край.

— Защо? Трябваше да идеш някъде ли?

Насилваш се да се засмееш.

— Не. Просто се чудех, това е всичко. Къде си бил?

Навежда глава настрани.

— Липсвах ли ти? — Не чака отговора ти, а навлича обратно ризата си. — Просто имах да изпълня няколко поръчки — казва и потърква носа си. — Щом толкова искаш да знаеш.

Лъже — разбира се, че лъже — обаче можеш да го разгадаеш. Няма… нали се сещаш. Няма пламък в очите му, през тялото му не преминава електричество.

Която и да е одраскала гърба му, трябва да повярваш, че е добре. Трябва да вярваш, че още е жива.

За миг изпитваш облекчение. След това гърлото ти отново се стяга. Ако той я има, дали се нуждае от теб? Или само си играе с храната?

Мисълта остава с теб и след като той се маха. Да драскаш мъжа по гърба, да забиваш нокти в плътта му, да се впиваш в него, е нещо, което правиш само в извънредно специфични случаи.

Това не ти харесва. Никак не ти харесва.

Не ти харесва заради нея, не ти харесва и заради теб.

Навън има непозната жена. Непозната в опасност.

И тя може да бъде и твоят край.

Правило номер три за оцеляване извън бараката: ако се налага да присъстваш в света му, тогава трябва да си специална. Трябва да си единствена по рода си.