Стая за гости

54. Жената в къщата

Една жена стои на прага.

Млада е. На твоята възраст може би или на възрастта ти, когато изчезна. Толкова е трудно да се каже колко възрастна изглеждаш в момента и на колко щеше да изглеждаш, ако той не те беше сполетял.

Красива е. В това вече си сигурна. Лъскава коса, бляскави бузи, оформени вежди и… това червило ли е?

Кучето отива да я поздрави, но ти го хващаш за каишката.

— Тя ще избяга — обясняваш, наведена над него. — Още не си е научила името.

Жената влиза и затваря вратата зад себе си. Още щом го пускаш, кучето скача. Души якето на непознатата, оплезила е език и размахва опашка.

Мъртва съм, мислиш си. Сигурно телефонът му бръмчи като подивял.

По дяволите, казваш си наум. Имаш ли си представа през какво преминах, за да оцелея досега? Разбира се, че нямаш. Но вече няма значение, след като съсипа всичко. Сега ще убие и двете ни.

Непознатата разсеяно потупва кучето по главата, а после те поглежда.

— Приятелка съм — казва.

Трябва ли да я предупредиш? Да я избуташ навън и да ѝ кажеш да бяга, да бяга и никога да не се връща?

Тя продължава и отговаря на въпроси, които изобщо не си задавала.

— Стори ми се, че чух… Стори ми се, че мирише на пушек. Днес не съм на работа, така че просто… си убивах времето и се разхождах наблизо. Подуших пушек и исках да се уверя, че къщата не се е подпалила. — Протяга ръка. — Както и да е, аз съм Емили.

Хващаш дланта ѝ и усещаш колко е мека. Тя е пришълка от друг свят, в който има нощни шкафчета, тубички с крем, ритуали за разкрасяване преди сън. Навремето и ти мажеше ръцете и петите си всяка вечер, преди да си легнеш.

Тя — Емили, вече е Емили — задържа ръката ти малко по-дълго от необходимото. Осъзнаваш, че чака и ти да кажеш името си.

Може би това е изпитанието. Може той да я е пратил, за да провери как ще реагираш.

Вярваш ли на тази жена, за която не знаеш нищо, освен че току-що те излъга — и то твърде очевидно — че била надушила пушек?

Мислиш си за камери и микрофони. Мислиш си за къщата и за всички начини, по които шепне тайните ти на него.

Името ти е Рейчъл. Ще се държиш естествено.

Ако той може да те чуе и се придържаш към плана, може да има шанс. Шанс за теб и за непознатата.

— Аз съм Рейчъл — казваш ѝ. — Аз съм… приятелка. — Спомняш си историята, която той разказа на съдията там в пикапа. Лъжа за външни хора, различна от лъжата, която бе измислил за дъщеря си. — Е, всъщност роднина. Приятелски настроена роднина. — Засмиваш се или поне се опитваш. — Братовчедка. Тук съм от Флорида. Току-що пристигнах за празниците.

И да разбира, че я лъжеш, не го показва. Усмихва се и отмята лъскавата си кафява коса от едната страна на шията си и тогава я виждаш.

Верижката.

Прилича точно на… не.

Но дали е възможно да е?

Тя проследява объркания ти поглед.

— Съжалявам — казваш. — Просто… медальонът ти. Много е… красив.

Усмихва се.

— Много благодаря — отговаря и го надига, за да го видиш по-добре. Сребърен символ на безкрайността, който се полюшва от верижката.

Познаваш тази верижка.

Това е същата деликатна верижка, която носеше в деня, в който той те взе.

„Портмоне? Телефон? — попита те. А после: — Оръжие? Лютив спрей? Нож? Ще проверя и ако открия, че си ме излъгала, няма да съм доволен.“

Казала си му истината. Нямаш нищо в джобовете си, нищо в ръкавите си. „Бижута?“ А ти му отговори: „Само каквото нося“.

Джули ти подари медальона за деветнайсетия ти рожден ден. Обичаше да те подкача заради прехласването ти по малките сини кутийки с белите панделки на „Тифани“. Толкова момичешко, толкова първично. Не подхождаше на стила ти. „Има само още едно нещо — каза тя, докато го разопаковаше. — Не можех да те оставя да обикаляш наоколо с вид на излязла от «Хълмовете»3. Така че добавих нещо мъничко.“

Заигра се с верижката, за да покаже допълнително украшение — розов кварц в сребърен обков, който някак бе успяла да прикрепи към символа на безкрайността.

„Наистина е прекрасно — каза ѝ. — Харесва ми. Ти си толкова добра приятелка.“

„Знам“ — каза тя.

Носеше медальона всеки ден, докато той не ти го взе. А сега е тук.

Твоят медальон — уникален, единственото бижу по поръчка, което някога си имала — отново те намери.

Емили пуска медальона. Той тупва деликатно в основата на шията ѝ.

Насилваш се да преглътнеш.

— Наистина е хубаво — казваш ѝ с тон, за който се надяваш да звучи непринудено. — Откъде ти е, ако нямаш против да питам?

Усмихва се. Да не би да се изчервява?

— О — казва. — Беше подарък. От… приятел.

Бузите ѝ пламтят, чак светят. Разтваря якето си.

— Съжалявам — казва и маха с ръка пред лицето си. — Знаеш как става. Увиваш се и пак ти е студено навън, но още щом се озовеш вътре, завираш.

Всъщност не знам, иска ти се да ѝ кажеш. Минали са пет години, откакто си имах хубаво палто. Питай приятеля си — той ще ти разкаже подробно за това.

Оглежда те. Иска от теб неща, които не можеш да ѝ дадеш. Сведения, непринуден разговор. Отговори.

— Е — започва. — Кога каза, че си дошла тук?

Не съм, мислиш си. Опитваш се да отгатнеш какво би искал да кажеш. Какъв отговор би те опазил от неприятности?

— О, едва онзи ден — отговаряш.

Усмивката ѝ е напрегната. Дразниш я. Намираш се в къщата на този мъж. Нелепа, тъпа. И не може да изкопчи нищо от теб.

А ти съжаляваш. Толкова съжаляваш. Искаш да се хвърлиш в обятията ѝ и да ѝ разкажеш всичко. Искаш да ѝ кажеш, че не е — наистина, наистина не е — каквото си мисли.

— Е — казва и не си прави труда да потисне въздишката си. — Трябва да вървя.

В теб се надига импулс. Да я задържиш. Да стиснеш якето ѝ и никога да не я пуснеш. Да започнеш да говориш и изобщо да не млъкнеш.

Тя се обръща и тръгва към вратата.

— Чао — казва и едва се извръща, колкото да те погледне за последно.

Ще го направиш. Ще ѝ разкажеш всичко и ще ѝ се довериш, защото тя е единственият ти шанс и… Вратата се затръшва след нея право в лицето ти.

Сякаш възможността никога не е съществувала. Сякаш тя е знаела, още от самото начало е знаела, че няма да го направиш.