Стая за гости

8. Емили

Той знае името ми.

Четвъртък идва, а той не се появява. Мисля, че съм го загубила. Но ето ти приятна изненада: в петък вечерта, когато не го очаквам, той се материализира на бара.

— Емили — повиква ме и на устата му е моето име, поток фамилиарност, който го свързва с мен.

Казвам му „здрасти“ и преди да успея да се спра, добавям, че вчера не съм го видяла. Усмихва се. Казва, че съжалява. Спешна работа извън града, обяснява ми. Но сега се е върнал.

И всичко е наред със света, казвам си. Този път наум.

Запазвам тази мисъл за себе си. Изненадващото му идване, звученето на името ми с дъха му. Позволявам ѝ да ме понесе през нощта, през следващия ден, та чак до събота вечер.

В ресторанта съботите са бойно поле. Хората идват с колите си от големия град, състезават се с местните за резервации. Щастливи са, докато вече не са. Храната лети от кухнята — гореща, студена, няма значение. Онова, което ни трябва, са чинии по масите, чинии по масите. Зад бара ми пониква втори чифт ръце. Всички искат смесени питиета в събота. Мартини след мартини, безкраен поток обелки от цитруси и маслини. Обелвам опакото на палеца си заедно с кората на един лимон. Китките ми протестират всеки път, когато вдигам шейкъра, дланта ме боли с всяко разклащане на кубчетата лед.

Нещо рядко хубаво, свързано с ресторанта: когато е препълнен, чувствата ми се притъпяват. Няма време за мислене, няма време за тревоги, че Ник пренебрегва повечето ми поръчки, че се държи като задник с всички, включително и с мен, че би трябвало да съм го уволнила отдавна, само дето ме е страх, че един различен шеф би бил още по-лош. Само аз и барът сме, докато не си тръгнат и последните клиенти и Кора заключва вратата зад тях.

Когато всичко приключи, всички излизаме. В това няма смисъл, но трябва да се направи, дори да сме си втръснали вечерта.

Защото, ако съботните нощи са бойно поле, значи ние сме войници и трябва да можем да съществуваме заедно. И начинът да го постигнем е да пием.

По времето, когато се появявам, вече всички седят на обичайната ни маса. Махам на Райън, собственика — не е лош тип, просто човек, който е решил, че да кръсти бърлогата си „Рунтавия паяк“ е добра идея — и си издърпвам стол между Ерик и Йоанда.

— Казват, че било злополука, ама аз не вярвам — тъкмо казва Кора. — Виждали ли сте пътеките там? Наистина би било много трудно да падне.

Райън ми носи бирата си на седмицата, ферментирала тиква. Отпивам и кимам с надеждата да изглежда, че одобрявам.

— За какво говорим?

Йоанда ме осведомява.

— Онази жена, дето изчезна миналата седмица.

Четох за нея в местния седмичник: в средата на трийсетте, няма данни за умствено заболяване или употреба на дрога. Художничка с малко ателие на около шейсетина километра на север оттук. Изчезнала посред нощ и оттогава никой не я е виждал. Не са засичани нито телефонът ѝ, нито кредитните ѝ карти.

— Едно от ченгетата казало на сестра ми, че е тръгнала на излет и е паднала в клисурата — обяснява Софи. — Изглежда, обичала излетите.

Йоанда се намесва.

— Обаче нали имаха запис от охранителните камери в някакъв смесен магазин към седем часа от онази вечер?

Софи кима.

— Значи, какво — продължава Йоанда, — тя спряла в магазина, а после тръгнала на излет? Кой отива на излет толкова късно?

Ерик отпива от бирата си.

— Може да е искала да гледа залеза?

Кора поклаща глава.

— Да бе. Първо на първо, сега слънцето залязва по-рано. В седем часа не би имало какво да гледа. А и защо да си дава труда да броди по туристическите пътеки? Знам го онзи град. Можеш да видиш слънцето абсолютно отвсякъде.

Каня се да отпия още една глътка от тиквената бира на Райън, но се задоволявам само да я подуша и оставям чашата си. Има нещо, което не мога да схвана.

— Защо изобщо са се захванали с туристическите пътеки?

Кора леко пораженчески свежда очи.

— Намерили са обувката ѝ в храсталака — признава. — Обаче не знам. Това е просто обувка. Не обяснява защо е тръгнала на излет толкова късно през деня и сама на всичкото отгоре.

Ерик я потупва по ръката.

— Понякога хората вършат странни неща — казва ѝ внимателно. — Случва се.

— Ерик има право — съгласявам се. — Стават злополуки.

Никой не оспорва думите ми. Хората гледат питиетата си и кръгчетата конденз, които са оставили върху масата на Райън. Не спориш със сираче, което ти казва, че стават злополуки. Баща ми: инфаркт в една слънчева съботна сутрин преди две години; майка ми: катастрофа с кола в последвалата суматоха.

— Както и да е — казва Ник след малко. — Чух, че някакъв шеф-готвач от града купил сградата, където беше „Мълиган“. Явно ще я прави на стек хаус. — Обръща се към мен и ме подкача: — Може да ти каже откъде си купува сърлойна, ако го попиташ любезно.

Въздъхвам.

— Да ти кажа, Ник, мисля си, че е наистина хубаво как не се вторачваш в дреболиите. Когато хората ме питат какво най-много харесвам в главния си готвач, им отговарям, че е човек, който винаги гледа голямата картина.

Думите ми карат Ерик и Йоанда да се усмихнат. Всички останали предпочитат да се скатаят. И аз бих постъпила така, ако ми се налагаше да прекарвам по петдесет часа седмично в кухнята с Ник и с огромния набор касапски ножове.

Няколко часа по-късно Ерик ни откарва до къщата, която беше на родителите ми, а сега живея в нея с него и Йоанда. Беше едно от онези неща, които се уреждат, защото така е трябвало. И двамата се появиха в деня след катастрофата с колата и се погрижиха за мен така, както само приятелите от детинство умеят. Поддържаха хладилника пълен, грижеха се да ям и да спя, поне малко. Помогнаха ми да организирам две погребения наведнъж. Правиха ми компания, когато не можех да съм сама, и ми оставяха пространство, когато ми трябваше. По някое време се съгласихме, че ще е най-добре, ако никога не си тръгнат. Къщата беше прекалено голяма само за мен. Продажбата ѝ би изисквала известен ремонт, за което и дума не можеше да става. Така че един уикенд преместихме нещата на родителите ми в един склад и в края на деня се свлякохме на дивана, подпечатали новото си равновесие. Несъвършено и малко необичайно. Единственото смислено нещо.

Тази вечер се мятам и въртя, изтощена съм, но не мога да заспя. Мисля си за изчезналата жена. Мелиса. Само това е останало от нея: малкото име, работата ѝ, името на града, обувка, намерена край туристическа пътека. Също като хвалебствията, които хората изрекоха за родителите ми, точни, но отчайващо недостатъчни.

Животът на баща ми се свеждаше до няколко думи: беше шеф-готвач, беше баща, трудеше се здравата. Парчетата от съществуването на майка ми като другата половина от пъзела: управляваше бизнеса, беше хостесата, беше счетоводителката, беше лепилото, което държеше всичко заедно. Всичко е истина, но нищо от това не описваше какви хора бяха. Нищо за усмивката на баща ми, за парфюма на майка ми. Нищо за това какво е да живееш с тях, да си отгледана от тях, да си обичана и изоставена от тях в равни количества.

Връщам се към изчезналата жена, опитвам да запълня празнините в повествованието. Струва ми се предателство да я използвам като празно платно, за да я оформя така, както искам, но нещо в историята ѝ е завладяло ума ми.

Може би е била малко като мен. Била — я ме виж, мисля за нея в минало време, след като още нищо не се знае. Може би и тя е пораснала изведнъж, запленена и ужасена от света. Може би са я карали да носи рокли, докато е предпочитала панталони. Може да са я карали да поздравява възрастните, когато е искала да бъде сама. Може да се е научила винаги да се чувства малко неудобно, винаги малко да съжалява. Може да е пораснала и да е очаквала тийнейджърски бунт, който така и не е дошъл, а може, когато е стигнала средата на двайсетте си години, да е съжалила, че никога не се е отървала от чувството си за вина.

Това е историята, която си разказвам. Тук няма никой, който да ми каже, че няма смисъл. Започва като помен, завършва егоистично. Не става дума за нея. Не и в действителност. Става дума за мен и за онези части от живота ми, които ме намират в мрака. Става дума за мен и по-младата ми същност, за начина, по който тя ме гледа, по който продължава да ме зове, да настоява за отговори, които нямам.