Стая за гости

48. Сесилия

Той я е помолил да ме наглежда. Очевидно е. Не я виня, че го прави, а всъщност не виня и него, че я е помолил. Все се тревожи моят татко. Дори започна да носи пистолета си и вкъщи. „Без оръжия вкъщи“, му казваше мама. Но нея вече я няма, за да озаптява параноята му, така че ето ни сега.

Може би и аз щях да правя същото, ако бях на негово място. Да помоля някого да наглежда детето ми, имам предвид. Мама все ми повтаряше: „Като имаш деца, ще разбереш“.

Ще ми се да ми повярва, когато му казвам, че беше само онзи път.

Стана, след като мама почина. Върнах се на училище някъде след три дни. Хората все ме зяпаха. Мислеха си, че са дискретни, но нямаше как да не ги забележа, че си шепнат, че отстъпват от пътя ми, все едно, ако се блъснат в мен, ще отключат някакво огромно бедствие.

Мразя това училище. Преместих се в него преди две години и никога не се почувствах на място. Единственото му хубаво нещо е, че има по-дълги ваканции от предишното ми. В него всичко вървеше добре, докато татко не се върна ядосан от една родителска среща. Зададе ми всякакви въпроси за учителката ми по математика, госпожа Ролинс. Оказа се, че тя питала него всякакви въпроси за нас, за онова, което татко наричаше „живота ни у дома“, и за какво ли не. Това беше преди мама да почине, но след като отново се разболя. „Може би това да е имала предвид — каза мама. — Може да е била загрижена.“ Но татко заяви, че имало ясна граница между загрижеността и любопитството и госпожа Ролинс я преминала. Вече си беше наумил: трябваше да се преместя. Намери ми място другаде — независимо училище в близкия град, където не познавахме никого — само в рамките на седмица.

Та както и да е, върнах се в училище, след като мама почина, и нещата станаха странни. Исках да се прибера вкъщи. Но вкъщи означаваше татко, а не исках да съм край него. Поне само за няколко часа ми се искаше да съм сама.

Обичам го. Разбира се, че го обичам. Просто работата е там, че чувствах, че пред него трябва да се сдържам. А вече нямах сили да го правя.

Изчаках до третия час. След това, вместо да отида в часа по алгебра, си тръгнах. Никой не ме видя. Продължих да вървя, докато стигнах гарата. Никой не ме спря, така че си купих билет от автомата и се качих на влака.

Облегнах чело на прозореца. Главата ми тупваше в студеното стъкло при всяко подрусване, а вибрациите на влака резонираха в тялото ми. След няколко минути почувствах, че отново дишам.

Не съм идиотка. Знаех, че ще откачи. Точно по тази причина слязох в Покипси. Планът беше да си купя друг билет и да се върна, преди някой да е забелязал. Но докато чаках на опашката за автомата, някой дотича. Постави ръцете си на раменете ми и ме обърна. Брадичката ми се удари в гърдите му; прехапах си устната, но той не забеляза. Беше прекалено зает да ме притиска здраво, да ме бута, за да види лицето ми и после пак да ме придърпва към себе си.

— Какво стана — каза ми. Не беше въпрос. По-скоро вопъл. — Какво си направила. Защо. Защо би направила нещо такова.

Бях изненадана да го видя, но също така имаше и логика да ме намери. Винаги е бил такъв — с очи и на тила, все казваше мама, особено пък ако беше нещо, свързано с мен.

Отидохме заедно до пикапа, ръката му беше на гърба ми. Сякаш се боеше, че ще избягам, ако ме пусне.

Не беше ядосан. Може би беше прекалено облекчен, за да показва гнева си. За вечеря ни приготви овчарски пай. Ядохме мълчаливо. Едва по-късно, чак през нощта, намери думи.

Бяхме в дневната и гледахме филм. Натисна „Пауза“ и обърна фотьойла си към мен.

— Не можеш да го направиш отново — каза ми. Лактите му бяха опрени в коленете, дланите му бяха събрани под брадичката, сякаш се молеше. — Никога повече. Чуваш ли ме?

Кимнах с надеждата, че ще спре дотук, но той продължи.

— Нямаш си представа какво изпитах, когато хората ми казаха. Обадиха се от училище. Бяха на ей толкова да се обадят в полицията.

Имаше нещо, което не успях да разбера.

— Откъде знаеше къде съм?

— Телефонът ти — отговори ми. — Може да се проследи.

В това имаше смисъл. Хората в училище постоянно си изпращаха локации, вместо да обяснят къде са, въпреки че в града има може би общо три места за срещи.

Татко не беше приключил.

— И представа си нямаш какво би могло да стане — каза ми. Гласът му беше нисък, дишането му — накъсано и учестено. Можеше да изчезнеш завинаги. Някой можеше да… и после какво?

Опитах да го прекъсна.

— Тате… — Той обаче сякаш не ме чуваше.

— Щяха да те издирват. Щяха да претърсят къщата. Нещата ми. Твоите неща. Навсякъде щяха да те търсят. — Потърка слепоочията си и отново повтори: — И представа си нямаш какво би могло да стане.

Това беше единственият ден, когато го видях. В този ден станах причина за появата на страх в очите на баща ми.