Стая за гости

74. Жената в пикапа

Не издаваш нито звук. С изключение на тихото хленчене на Сесилия, с изключение на тупкането на краката ви по тревата — твоите са боси, а нейните — в маратонки. Нищо от тези неща не е достатъчно, за да ви издаде. Има купон. Хората са заети, заслепени са от коледните светлини, главите им са замаяни от течност, ухаеща на греяно вино.

Никъде не го виждаш. В идеалния случай би искала да е в полезрението ти, да знаеш, че е надалеч. Но и това ще трябва да свърши работа.

Отваряш вратата на мястото до шофьора.

— Влизай — казваш на дъщеря му.

Знаеш как да го направиш.

Тя ти хвърля онзи поглед, докато се намества на седалката, а дулото на пистолета е на сантиметри от нея. Наранена е. Има погледът на момиче, което никога няма да ти прости. Не знае, че пистолетът не е зареден. Че това те убива може би толкова, колкото убива и нея.

Затваряш вратата ѝ възможно най-тихо. Някъде, дори преди да го е осъзнал, той наостря уши. Смущение във вселената.

Става нещо, което не е планирал.

Още не го знае, но след няколко мига ще е хукнал подир теб.

Заобикаляш до страната на шофьора. Това са най-опасните секунди. Това е положение, което не би била в състояние да обясниш, с пръстите ти около пистолет, който не ти принадлежи, и пленено момиче, което също не е твое.

Това е моментът, който ще те убие, ако се развие зле.

В колата си. На шофьорското място.

— Коланът.

Сесилия те поглежда неразбиращо.

— Коланът — повтаряш и размахваш пистолета.

Тя го закопчава. Прибираш пистолета в колана си.

Пикапът оживява.

Съсредоточи се.

За да се измъкнеш оттук, трябва да съществуваш само в този момент, тук в купето, с ръце на волана. Да мислиш само за онова, за което трябва да мислиш, да виждаш само каквото трябва да виждаш. Да подкараш пикапа и да го изкараш от алеята. Струва ти се, че чуваш нещо — някой крещи в далечината, объркване, началото на суматоха.

Съсредоточи се.

Натисни педала на газта.

Ставащото в къщата вече не е твой проблем.