Стая за гости

79. Емили

Отново паля хондата.

Той е бърз. Най-бързият бегач, когото съм виждала.

Намира ги. Жената и дъщеря му, които бягат от него. Заедно.

На около трийсет крачки назад съм, когато се случва. Разиграва се в светлината на фаровете на хондата.

Първо момичето. Пресяга се към нея и я издърпва.

Ето това е, казвам си. Това е моментът, в който спира, притиска я силно към себе си и ѝ казва колко е бил разтревожен, как се е изплашил почти до смърт, как се е ужасил до степен почти да убие.

Обаче я пуска.

След като я е догонил, стиснал я е за китката и я е отделил от жената, отново се затичва.

Като мъж, който никога няма да чуе друг звук. Като мъж, на когото никога няма да му хрумне друга мисъл.

Тича след тази жена сякаш тя е единственото, която има значение.

Спирам хондата.

— Ейдън!

Излизам от колата. Крещя името му с цяло гърло и напрягам гласните си връзки.

— Ейдън!

Извръща се. Обръща първо лицето си, а после горната част на тялото си.

— Ейдън, върни се тук!

Няма значение какво казвам, а единствено, че го казвам.

Забавя и после спира. За съвсем кратък миг, но той е достатъчен. Достатъчен е, за да се зачуди. Достатъчен е, за да ме вземе предвид.

Не ми достига въздух. Задъхана съм, макар да не съм тичала.

Това е ужасът, зейналата бездна.

Надеждата, че ще се върне. Че ще спре да я преследва.

Надеждата, осъзнавам, че ще започне да преследва мен.

Краката му потрепват. Сянката на спринт, началото на план Б. Първата дума от история, в която променя решението си. Когато просто се втурва. Към мен. Просто се втурва към мен.

Действителността го придърпва обратно. Или е надеждата? Надеждата, че ще я догони? Че ще я спре, накъдето и да се е отправила?

Не съм тази, която иска. Не съм тази, която преследва.

Но ѝ спечелих малко време. Която и да е тя, ѝ спечелих няколко метра между него и нея.

Той ми обръща гръб и отново се затичва.