Стая за гости

60. Жената се спуска

Обгръща те тъмнина. Кръвта пулсира в ушите ти, докато опипваш за ключ за осветлението. Не можеш да си позволиш да се препънеш или да си ожулиш коляното. Не можеш да си позволиш дори неочаквано натъртване на пищяла.

В дъното на стълбището пръстите ти напипват онова, което търсеше. Изщракване и жълтата светлина на гола крушка разкрива обстановката.

Това е мазето. Той го използва за нещо като хибрид между мъжка пещера и склад. Градински стол до малка сгъваема маса. Бутилка за вода за многократна употреба, фенерче. Купчини с кашони до задната стена. Встрани работна маса. Инструментите му: клещи, чук, свински опашки.

Въздухът тук мирише на него. На гора, на портокали, на природа, на нещо бодливо. Миризма, от която човек не би се уплашил, освен ако не го познава наистина.

Ето тук идва, за да бъде сам. Да чува мислите си. Това е стая за медитации, място, където може да бъде себе си.

Ръката ти минава над инструментите му. Клещите: дали да не ги вземеш, да опиташ да ги пъхнеш между кожата си и пластмасовата лента?

Това не са обикновени клещи. Те са негови. Пътували са с него, подчинявали са се на волята му.

Отдръпваш ръката си.

Съсредоточи се. Не си дошла тук да търсиш клещи. Тук си за тайни и откраднати вещи. Тук си за скритите кътчета в сърцето му.

Приближаваш се до кашоните. Надписани са: кухненски принадлежности, дрехи, книги и така нататък. Останали неща, на които не е успял да им намери място в новата къща, но е решил да запази.

На някои от кашоните пише: КАРОЛАЙН.

Ейдън, Сесилия и Каролайн. Майката, дала на дъщеря си първата буква от името си.4

Пресягаш се към най-близкия кашон на Каролайн. Залепен е с тиксо. Не можеш да го отвориш — не можеш да рискуваш да разкъсаш картона и да повредиш тиксото. И какво изобщо се надяваш да намериш? Глас? Дух?

Каролайн. Тя не може да е знаела. Видя го навън. Видя го как обитава света, ефекта му върху съдията в онзи ден. Видя го очарователен, учтив и дружелюбен. Сигурно е починала в мир, със съзнанието, че ако дъщеря ѝ падне, той ще е този, който ще я улови.

За отварянето на кашоните и дума не може да става, но поне можеш да ги преместиш. Да ги свалиш един по един, да запомниш в какъв ред са били натрупани, за да можеш да ги подредиш както трябва, когато приключиш. Искаш да прочетеш надписите върху всичките, да претеглиш съдържанието им с ръце. Да притиснеш ухо към картона и да се надяваш, че каквото и да има вътре, ще ти проговори.

Лицето ти е обляно в пот. Ръцете те болят, краката също. Продължаваш, докато адреналинът тече във вените ти.

Трябва да видиш. Трябва да знаеш. Минали са пет години. Трябва да го видиш, целия.

КАРОЛАЙН, КАРОЛАЙН, екипировка за къмпинг. А после, отзад, цял ред РАЗНИ.

Навеждаш се над най-близката купчина от кашони. Гърдите ти се издигат и спадат.

РАЗНИ. Банални кашони, същият мръснобежов картон като останалите, надписал ги е с черен маркер отпред.

Само дето — бърз поглед наоколо за потвърждение — кутиите с РАЗНИ имат петна от влага. Единствено по тези кашони, и то по всичките от тях. Абстрактни форми като карти на чужди земи, разпрострели се в горния ляв ъгъл на един кашон и в долната половина на друг.

РАЗНИ.

Още един поглед наоколо — тук няма тръби. Не и на правилното място, не и там, където би трябвало да бъдат, за да причинят подобни щети. Петната са стари, открояващи се. Не са от лек дъждец в деня на преместването.

Петната са тук отдавна.

Кашоните са били прибрани някъде другаде преди това. В друго помещение — в изба може би или в стара къща с пропускащи тръби. Не на най-доброто място за съхранение, но са били скрити от погледа. Никой не би пожелал да се пъхне под капещи тръби.

А сега отново са скрити. Не толкова умело — в новата къща има по-малко място, по-малко тайни кътчета — но все пак. Натикани са зад всички останали кашони, почти заровени под тях. Човек не би ги намерил, освен ако не ги търси.

Ръката ти трепери, докато се приближава към кашона. Първият от трите, които е натрупал един върху друг. Картонът трябва да е неособено здрав, готов да се разкъса при първото силно дърпане. Трябва да действаш внимателно.

Картонът се плъзга в ръцете ти, после се спуска на пода. Отгоре е само затворен, не е залепен.

Добре.

Почти го чуваш да трополи отвътре. Душата му, бездната му. Портал, през който да изпаднеш.

Страхът стяга гръдния ти кош. Това са само вещи, казваш си.

Вещи, принадлежали на теб и на хора като теб.

Какво още е запазил? Пуловера, който носеше в онзи ден? Бельо? Портфейл, шофьорска книжка, кредитна карта?

Трофеи. Улики. Доказателства коя си.

Готова ли си да я видиш отново — по-младото ти аз, онази, която се изплъзна между пръстите ти, онази, която не успя да спасиш, не и истински, не и изцяло?

Ами останалите?

Готова ли си да ги видиш? Да ги срещнеш?

Стискаш единия от капаците с два пръста. Дърпаш го бавно настрани, стараеш се да е бавно. Още един капак. Шумоленето на картон, търкащ се в картон. Нещо поддава, сандък със съкровище със скърцащ капак.

Кашонът се отваря и полъхва мирис на плесен. Съдържанието му — никой наистина не иска да знае какво има вътре. Никой наистина, съвсем наистина не иска да запази тази информация в сърцето си, да я задържи завинаги в себе си. Но някой трябва да го стори.

Поемаш тежестта, за да не се налага на други да го правят.

Първо виждаш снимките. Полароидни. Има логика: няма карти памет, няма ленти за промиване. Повечето са правени отдалеч. Силуети. Дрехи от различни времена, би казала, че са от началото на деветдесетте.

Снимките са разделени с ластици на девет малки тестета.

Жлъчка изгаря гърлото ти. Ще погледнеш ли?

Разбира се, че поглеждаш. Някой трябва да ги види. Да види лицата им, усмивките им, позите им, цветовете на косите им. Изчезнали жени, изчезнали хора. Истории, които са приключили, а никой не знае как.

Освен него, а сега и ти.

Ти ще запомниш.

Виждаш първата, виждаш и втората, и третата, и четвъртата, и петата… а после и себе си. Ти, която приличаш повече на нея, толкова различна от тази, която си сега.

Коленете ти треперят. Преглъщаш или поне се опитваш. Езикът ти е пресъхнал и драска небцето ти.

Свличаш се на циментовия под, студен и твърд под тялото ти.

Трябва да се запознаеш отново с нея. По-младата ти.

Черна коса, наскоро подрязана, се опира в раменете ти. Големи кръгли очи. Сочни устни. Дрехите, които си взела за пътуването си на север — клин, широки пуловери, кубинки. Грим. Носила си много, през цялото време, дори и като си била сама. Харесваше ти. Червено червило, черна очна линия с издължен ефект, блед фондьотен и розова пудра на скулите.

Толкова млада. Жена със следи на дете, останали в нея. Бъдещето пред нея е далеч повече от миналото зад гърба ѝ.

Искаше само да си почине. Младата жена от полароидните снимки. Искаше само да си поеме дъх. Да спи през нощта. Да забави темпото.

На всяка снимка си в движение. Качваш се или слизаш от колата под наем, караш към града, връщаш се от дрогерията.

Главата ти се замайва, разтърсена си до дъно. Устните ти треперят.

Той те е следил.

Винаги си се чудила как те е намерил. Дали е знаел, че ще си там, или се е натъкнал на теб случайно и е видял възможност? Сега знаеш. Снимките го потвърждават. Следил те е дни наред. Изучавал те е. Избрал те е. Подготвял се е за теб.

Стомахът те присвива. Дишай. Не можеш да се разболееш. Не сега и определено не и тук. Това са само снимки. Само лица.

Гледаш номерата седем, осем, девет. Онези, които са дошли след теб.

Онези, които не си могла да спасиш.

Съжалявам. Адски много съжалявам.

Не са само снимки и не са само лица. По-дълбоко в кашона изравяш мек тъмносин пуловер. Шишенце с лак за нокти, червен и изсъхнал. Сламена шапка. Сребърен пръстен. Една маратонка, чиято подметка е покрита със засъхнала кал. Слънчевите очила, които разпознаваш от бараката, същите, които ти даде и после веднага си ги взе. Съкровища. Спомени. Вещи. Техните вещи.

Задържаш всяка от тях за няколко секунди. Само това мога да направя, казваш им. Да гледам снимките ви и да държа нещата ви, и да опитвам да ги свържа с образите от снимките. Не познавам историите ви. Дори не знам имената ви.

Прибираш всички неща обратно — това е най-важното — така, както си ги намерила. Проверяваш, проверяваш и проверяваш отново. Издърпваш кашон номер две. За щастие, няма повече снимки. Само още вещи.

Дънки, изцапани с трева. Жълти стилето с червени подметки. Сив кашмирен пуловер — твоят сив кашмирен пуловер. Онзи, който си облече в последната сутрин, преди да се отправиш на обичайната си разходка в гората. Не носеше палто. Нямаше намерение да стоиш дълго навън.

Приближаваш тъканта към лицето си. Търсиш аромата на другата жена, старата ти. Всичко, което получаваш, е миризма на мухъл.

Още неща. Сутиен, перлени обици, копринен шал. Никое от тях не е твое. Не е запазил нищо повече от теб, само пуловера и медальона, който накрая е подарил на Емили. От останалото — портфейлът ти, кредитните ти карти — сигурно се е отървал.

Така остава кашон номер три.

Качваш го върху купчината и го отваряш.

Не са спомени. Не са пуловери, нито сутиени, нито грим.

Инструменти са.

Най-различни инструменти. Белезници, подобни на онези, които използва за теб. Бинокли. Фотоапарат „Полароид“.

Грубост, увита в мекота. Метал, който се изсипва от мръсен парцал. Пистолет.

Не онзи, който познаваш. Този е светлосив с черна дръжка. Няма заглушител.

Вдигаш го с разтреперани пръсти и го поставяш върху дланта си.

Някакъв шум те изважда от замайването. Дори и в мазето достига до теб. Първо е мъркане, после гъргорене, а след това ръмжене.

Гръмогласното ръмжене с цяло гърло на пикапа му, свиващ по алеята.