Стая за гости

9. Жената в бараката, когато беше малка

Предупредителните знаци идват през 2001-ва, годината на десетия ти рожден ден. Майката на най-добрата ти приятелка се разболява от рак. Апартаментът на братовчедка ти е обран, най-ценните ѝ притежания се изпаряват за една нощ. Леля ти умира. Всеки път урокът става малко по-ясен: лоши неща сполетяват хората, които познаваш.

Започваш да подозираш, че един ден лошите неща могат да сполетят и теб. Някъде в едно кътче в сърцето си се надяваш да те отмине. Досега си имала блажен живот. Любящи родители, които те научиха как да караш колелото си в парк „Ривърсайд“, по-голям брат, който не се държи с теб като с идиотка. Кръстниците феи са се надвесили над люлката ти и са ти дали тези прекрасни дарове. Защо добрият ти късмет да те остави?

Детството ти приключва с почти непокътнати надежди. Започват тийнейджърските години, пътят става по-неравен. Брат ти взима хапчета. Един път, втори път. Научаваш се да тъгуваш. Научаваш се да запълваш дупката в сърцата на родителите си, онази, която копнее за изключително дете. Навършваш петнайсет. Готова си някой да те види такава, каквато си наистина. Готова си някой да обича истинската теб.

На ски курорт за първи път целуваш момче. Какво си спомняш от този момент: сърцето му бие срещу твоето, миризмата на гела му за коса, отблясъците от снегорините, рисуващи форми по стените на стаята ти под наем. След като се прибираш у дома, става ясно, че момчето няма намерение да ти се обади, никога. Научаваш какво е да ти разбият сърцето. Това ще ти отнеме повече време да се възстановиш, отколкото разделите ти като възрастна. Лятото идва. Започва да ти минава.

След две години се запознаваш с първото си гадже. Той е съвършен. Ако имаше поръчки на гаджета по пощата за тийнейджърки, щеше да избереш него. Ако вещица ти беше подарила буца глина, която да може да оживее, щеше да изваеш него.

Сериозно се заемаш с ролята да му бъдеш гадже. Това е първата ти възможност да се докажеш в тази област и искаш да направиш всичко както трябва. Водиш го да видите гроба на Дюк Елингтън в гробището „Уудлоун“. За рождения му ден купуваш множество малки подаръци — музикална кутийка, която свири темата от „Любовна история“, близалка с марихуана, „Спасителят в ръжта“ с кон на корицата — и ги скриваш по тялото си, напъхани в задните ти джобове, затъкнати в колана на дънките ти. Когато настъпва моментът да му дадеш подаръците, му казваш да търси. Слага ръцете си върху теб.

Никога не си правила секс. Той е правил. С шест месеца е по-голям от теб. Не бързаш да пораснеш. Знаеш, че това е нещо, от което трябва да те е срам, но не се срамуваш. Не и достатъчно, за да промениш решението си.

Но правиш другите неща и е хубаво да си с момче, което знае какво прави. Оставяш го да пъха ръцете си под блузата ти. Оставяш го да разкопчава сутиена ти с два пръста. Оставяш го да разкопчае и копчето на дънките ти. След това се напрягаш и той го разбира. Спира. Винаги спира.

След около два месеца си мислиш да приключиш. Вместо това си позволяваш да се влюбиш. В един слънчев юлски следобед лежиш между дърветата на кампуса на Колумбийския университет и си даваш сметка, че са минали шест месеца. Хората ти казват каква си късметлийка, че момче като него е останало с момиче като теб толкова дълго, без да я притиска за секс. Усмихваш се и казваш, че знаеш.

И ти го знаеш. Не можеш да повярваш, че е твой. Понякога заспива или може би се преструва. Знаеш само, че е тук, че очите му са затворени и макар ръката ти да е изтръпнала, не можеш да си представиш да я измъкнеш изпод главата му. На седемнайсет си. Любовта е по-сладка, отколкото изобщо си очаквала.

Една вечер родителите ти отиват с колата до Ню Джърси, за да набират средства за благотворителност. Той идва. Двамата „гледате филм“, това е код, който значи, че се натискате. Преди две седмици „гледахте“ „Реквием за една мечта“. Не можеш да цитираш реплика от филма, дори животът ти да зависи от това.

Тази вечер е „Боен клуб“. Никога не си го гледала. Той, както всички момчета, казва, че му е любимият. Това няма значение. Нищо, свързано с „Боен клуб“, няма значение. Значение има кожата му върху твоята, топлината на дъха му върху лицето ти. Пръстите му в косата ти, по бедрата ти, между краката ти. Чувстваш се толкова дръзка, толкова щастлива, че си го открила, за да те напътства. Ето какво са ти казали списанията да търсиш:

Някой, когото харесваш и който също те харесва. Момче, на което можеш да се довериш.

Носиш пола. Едуард Нортън оплаква дивана си, стереоуредбата си, хубавия си гардероб, а приятелят ти притиска два пръста в бельото ти, а после бързо, преди дори да се усетиш, е вътре в теб. Нещо, за което досега не си се сещала: полите означават по-лесен достъп, особено през лятото, без чорапогащи и слоеве вълна, плетящи граници между теб и света.

Пръстите на приятеля ти се хващат на работа. Можеш да се справиш. Поемаш си дъх и си казваш да се отпуснеш.

Брад Пит е в мазето, обяснява първото правило на Бойния клуб. Приятелят ти смъква бельото ти по краката ти. Никога през живота си не си се чувствала толкова гола. От гърдите ти изригва смях като кашлица. Приятелят ти отговаря, като те целува по-настойчиво.

Тук настъпва ескалация, която не можеш напълно да осмислиш. Лицето на Едуард Нортън се разбива върху циментовия под. Ти и приятелят ти сте голи от кръста надолу.

Хората са ти казвали да кажеш „не“. Никога не са казвали как. Били са съвсем категорични, че светът няма да спре заради теб и че е твоя отговорност да забавиш нещата, но никой никога не ти е дал други напътствия. Никой не ти е казал как да погледнеш в очите човека, когото обичаш, и да му кажеш, че искаш да спре.

В идеалния случай сладкото ти гадже би разбрало, без да се налага да му казваш. Би забелязал, че ръцете ти са се отпуснали, че зъбите ти тракат. Но Едуард Нортън разпраща имейли с поеми до колегите си и гаджето ти се пресяга за презерватив. Не си имала представа, че ги държи в едно джобче на раницата си. Не си имала представа, че си има система за тези неща.

Брад Пит изнася монолог как рекламата унищожава душата. Гледаш, докато приятелят ти прониква в теб. За първи път ти е и това се случва, защото ти беше твърде уплашена, за да кажеш „не“. Защото момчето, което го направи, забрави да те погледне в очите.

През следващата седмица му оставяш гласово съобщение. Казваш му, че си мислила за това и е по-добре двамата да скъсате. Затваряш телефона и се разплакваш.

Години по-късно пишеш името му в търсачката на Фейсбук. Профилът му е заключен, сив квадрат на мястото на снимката му. Няма да се сприятелиш с него.

Междувременно оцеляваш. Разбира се, че оцеляваш.

Отново правиш секс. Понякога лош секс. Понякога отегчителен секс. По-често, отколкото би искала, се улавяш, че се връщаш към онзи момент.

Не забравяш първия си път. Никога не забравяш момчето, което те научи как да оцеляваш като странник в собственото си тяло.