Стая за гости

34. Емили

Стоим един до друг. В първия момент осъзнавам единствено, че пръстите му вече не са заровени в косата ми и че гръдта му не е притисната до моята, разтърсвана от накъсаното ми дишане, след като са ни разделили. Дъхът му се издига, топли капчици в ледения въздух.

Реалността ме облива като студен душ. Този писък. Сякаш дошъл право от хорър филм, където завесата се дръпва встрани, за да разкрие тъмен силует и блясъка на касапски нож.

Стоим по средата на празна улица. Каквото и да е предизвикало този вик, няма как да е на повече от сто и петдесет метра от нас. Застивам на място.

— Какво беше това?

Гласът ми трепери. Тялото му е помръднало в посока към писъка и едва сега осъзнавам, че идва от къщата му. Изражението му става напрегнато. След това явно премисля нещо и се успокоява.

— Това трябва да е дъщеря ми.

Намръщвам се. Това как може да е добра новина?

— Има кошмари. Нощни ужаси. Беше заспала, когато ти ми писа, нали се сещаш?

Разбира се. Облягам се на хондата и краката ми треперят от облекчение.

Тринайсетгодишната му дъщеря, събудена от лош сън.

— Ще ида да я проверя — казва ми.

Толкова съм облекчена, но потискам смеха си, сърцето ми е леко като балон, пълен с хелий.

— Разбира се — съгласявам се, гласът ми отново е сериозен. — Отивай.

Отключвам колата и сядам на шофьорското място. Той чака, докато вратата се затвори, след това бързо ми махва и се затичва към къщата. Наблюдавам го в огледалото, тичането му се ускорява до истински спринт. Баща на мисия.

Потеглям бързо. Чувам тъп звук. Набивам спирачките, сърцето ми отново е в гърлото. Да не би току-що да блъснах нещо? Нищо не виждам, но може би е някоя катеричка?

Или човек?

Да не би току-що да съм блъснала човек? Пътищата тук са толкова тъмни. Дори съдията все се оплаква от това и умолява градския съвет да си развърже кесията за още няколко улични лампи.

Спирам, готова да повърна, и проверявам предните гуми.

Облива ме още една вълна на облекчение. Това е кутията със сладкиши, същата, която остави върху покрива на колата ми и я забрави от бързане.

Продължавам да шофирам. Дори като знам, че писъкът е бил за нищо, не съм в настроение да спирам насред тъмния път, както съм сама. Отправям се право към вкъщи.