Стая за гости

20. Емили

В деня на благотворителното бягане ставам в шест и карам старата хонда „Сивик“ на баща ми към старта. Ерик и Йоанда спят. „Твърде много съм махмурлия, за да гледам тичащи хора — пише Ерик в груповия чат. — Но ти се забавлявай, сладурче. Поздрави Вдовеца от мен.“

Заставам на градския площад. По изгрев идват доброволци, за да организират и разчистят трасето. Разбирам, че след около километър и половина ще е първата станция за напитки и за портокаловите резени на семейство Гарсия. Около мен състезатели в екипи се разтягат, бягат на място, разговарят за състезанията, в които са участвали, и за онези, в които биха искали да участват. Съдия Бърн обикаля тълпата и поздравява всички.

Размърдвам пръстите си в джобовете, за да ги стопля. Първоначалният ми план беше да подредя сергията за горещ шоколад преди началото на състезанието, но и аз като Ерик си пийнах снощи и ми беше физически невъзможно да се измъкна от леглото чак толкова рано. А сега, след като съм тук сред щъкащите наоколо хора, бих могла да се помотая и да се оглеждам за Ейдън.

Той спира белия си пикап. Безсрамно красив дори отдалеч. Дори със старата си ушанка, ръкавиците за ски и ботушите за сняг. Не е дръпнал ципа на палтото си до края и отдолу се вижда фланелена риза, а вратът му е открит. Настръхвам вместо него. Детето му стои до него, омотана е в пастелно ватирано яке и бяла плетена шапка, а ръцете ѝ са пъхнати в джобовете. Излъчва сериозност, някаква прекалена тежест. Трудно ми е да кажа дали е свенлива, тъжна, или и двете. Може би точно така изглеждат тийнейджърките, а аз едва сега го забелязвам. От онова, което си спомням, никак не е лесно да бъдеш момиче. Особено ако току-що си изгубила майка си.

Най-сетне някъде към седем съдия Бърн взима микрофона. Има ехо, което изплашва птиците от околните дървета.

Хората се смеят, докато съдията се мъчи да изключи и отново да включи устройството.

— Добро утро на всички — изрича, след като най-сетне е подчинил микрофона. — Бих искал да кажа няколко думи, преди да започнем. — Тълпата замлъква. — Днес сме тук, за да подкрепим едно много, много специално семейство. Изпитвам огромна гордост, като знам, че съм част от тази общност, чиито членове се грижат един за друг.

Разнасят се аплодисменти. Съдията изчаква няколко секунди, за да продължи.

— Искам да благодаря на всички, които днес са тук. На нашите доброволци, на нашите зрители и разбира се, на състезателите ни. — Още аплодисменти. Нова пауза, докато отново настъпи мълчание. — Както знаете, това състезание е за набиране на средства. Много ми е приятно да съобщя, че благодарение на щедрите дарения на всички, вече сме набрали две хиляди долара за нашите съседи и приятели.

Хората викат радостно. Потрепервам. Не знам как реагира Ейдън, защото не мога да се насиля да го погледна. Не знам кого съм заблуждавала с надеждата, че този град ще помогне, без да го накара да се почувства като обект на благотворителност. Че ще го направим за него, не за себе си.

Съдия Бърн се оглежда.

— А сега — казва той и микрофонът започва отново да свири. — Къде е нашият почетен гост?

О, господи.

За кратко се надявам, че никой няма да го види и съдията ще продължи нататък, но госпожа Купър го издава.

— Ето тук, съдия!

Ейдън отива до съдията и взима микрофона. Няма ехо. Сякаш този мъж знае как да борави с електронно оборудване.

— Не съм много по говоренето пред хора — изрича той по начин, от който ми се приисква да го скрия под палтото си и да го измъкна от тълпата. — Но искам да ви благодаря. И искам да кажа колко сме благодарни и двамата, Сесилия и аз, на тази общност. Съпругата ми, нейната майка, ни липсва толкова много. С всеки ден все повече усещаме липсата ѝ. Тя би била толкова трогната от това.

Тълпата избухва. Следват нови ръкопляскания. Ейдън благодари още няколко пъти, след което връща микрофона на съдия Бърн.

Съдията се закашля.

— А сега не чак толкова добрите новини: записването в състезанието е едно, но все още ви се налага да тичате. — Дочува се лек смях. — Пожелавам ви леко бягане. Наслаждавайте се на този прекрасен ден. А ако ви стане студено, не забравяйте, че на финала ви очаква горещо какао.

Това би трябвало да съм аз.

Племенникът на съдията, който миналото лято се дипломира в полицейската академия, стреля със сигналния пистолет. От тонколоните се разнася дрезгавият глас на Джейкъб Дилън, който пее One Headlight. Състезателите започват да тичат.

Вървя до ресторанта, отключвам предната врата, натискам ключа на осветлението и салонът оживява. Мястото е спокойно и тихо. Цялото е мое.

В дъното изравям сгъваемата маса, която държим в килера за специални случаи. Финалът е на една пряка оттук. Отново заключвам, после пренасям масата и я поставям малко след финала, за да дам на участниците време да си поемат дъх, преди да дойдат при мен.

Привела съм се и проверявам предпазния механизъм, когато го чувам.

— Здрасти.

Надигам рязко глава от изненада и се удрям звучно в масата. Остра болка пронизва черепа ми отгоре.

По дяволите.

Пръстите му машинално докосват мястото, сякаш би могъл да предотврати удара.

— Много съжалявам — казва. — Не исках да те стресна.

Изправям се и разтривам главата си. Той ме хваща за ръката и ми помага да застана стабилно.

— Добре ли си?

Претърсвам дълбините на съзнанието си за нещо, каквото и да е, всяка комбинация от букви, която би свършила работа поне донякъде.

— Здрасти — успявам да изрека най-сетне. — Добре съм. Наистина. — Усмихвам се и спирам да разтривам главата си, сякаш за да му докажа.

Той поглежда през рамо. Дъщеря му стои до съдия Бърн, който опитва да я въвлече в разговор — сигурно ѝ обяснява завладяваща глава от историята на града ни.

— Благодаря, че правиш това — казва ми той и помахва към онова, което скоро ще се превърне в сергия за горещо какао. — Особено толкова рано в събота сутринта.

Кимам.

— Няма проблем. Ресторантът е точно зад ъгъла.

Поставя ръката си на сгъваемата маса.

— Нека ти помогна. Поне това мога да направя, след като заради мен си удари главата така.

— Наистина няма нужда.

— Моля те. — Хвърля поглед към съдията. — Радвам се, че съм тук. Наистина. Но… как да го кажа?

— Не обичаш тълпата.

Прехапва устната си.

— Толкова ли не ме бива да го крия, а?

Нещо запърхва в гърдите ми.

— Като се замисля — отговарям, — един помощник-готвач ще ми е от помощ. Особено, както каза, предвид скорошното ми нараняване.

— Нито дума повече.

Дланта му се опира в гърба ми и ме повежда към ресторанта.

— Сеси — подвиква към дъщеря си, — ще ида да помогна. Имаш ли против да поостанеш малко сама?

Обръщам се, за да видя как му кимва неубедително.

Пред ресторанта претърсвам джоба си за ключовете, напълно осъзнавайки движенията си. Ключалката ми създава затруднения.

— Успяваш ли? — пита ме.

Отговарям му, че всичко е наред, и се суетя още няколко секунди. Най-сетне вратата се отваря, за да покаже празния салон. Масите са подредени за вечерта, вилици, ножове и чаши за вино блестят, приканвайки невидимата тълпа. В събота се поднася само вечеря; брънчовете са в неделя.

— Добре дошъл в „Амандин“, вариантът за вътрешни лица — казвам му.

Той се оглежда.

— Значи така изглежда, когато всички ние се изнесем.

Погледът му среща моя. Последния път, когато бяхме сами в стая, в тази стая всъщност, бях тийнейджърка, а той беше женен.

— Следвай ме.

Това е моят свят. А Ейдън е мой, за да го водя, мой, за да го използвам. Окачваме палтата си и го повеждам към кухнята, включвам осветлението, за да се видят чистите станции, всяка повърхност е старателно излъскана, всеки прибор си е на мястото, всяка кутия е с етикет и поставена встрани. Всеки сантиметър от хрома блести, всяка плочка е снежнобяла.

Той леко подсвирква.

— О, всичко е наред — казвам, все едно не е кой знае какво. — Доста време мина, откакто беше тук за последно.

— Оттогава никой не ме е канил.

Значи си бил възпрян, иска ми се да кажа, като вампир на прага.

Запазвам за себе си мислите си за вампири.

— Тук е… невероятно чисто — продължава той.

Усмихвам се, сякаш току-що ми е дал „Оскар“.

— Главният ми готвач и аз сме съгласни може би само за едно нещо на света и то е, че не се прибираш у дома след работния ден, докато кухнята не бъде чиста като в деня, в който е сглобена.

Прокарва пръст през плота до себе си и кима, а после отново се оглежда.

— И така, какво мога да направя? — пита ме.

— Ами най-напред можеш да си измиеш ръцете.

Посочвам му мивката. Мълчаливо си сапунисваме ръцете и се редуваме да ги плакнем под горещата струя. Подавам му чиста кърпа за съдове. Подсушава старателно пръстите си, един по един.

— А сега какво?

— Ето оттук.

Следва ме до килера. Взимам какао на прах, ванилия, канела.

— Виждаш ли пластмасов буркан с етикет, на който пише „кристална захар“? — питам го. — Трябва да е тук някъде.

Едновременно присвиваме очи.

— Ето тук — казва той и се пресяга към херметично затворения съд на най-горната лавица. Фланелената му риза се надига над корема му, за кратък миг проблясва кожа в тъмния килер. Насилвам се да отместя поглед.

— Чудесно.

Изричам го, сякаш държа всичко под контрол, сякаш не бих дарила бъбрек, за да остана завинаги в килера с този мъж.

Следващата спирка е вграденият хладилник, откъдето взимам по четирилитрова опаковка мляко във всяка ръка. Той прави същото.

— Само се виж — казвам му. — Идва ти отвътре.

Засмива се. Струва ми се като първата хапка от току-що опечена бисквитка с шоколадови парченца, като топла вана след дъждовен ден, като след първата глътка сухо мартини — да знам, че аз съм причината за смеха му.

Връщаме се в кухнята и оставяме кутиите с млякото. Взимам стоманения диспенсър, който държим в ъгъла. Ейдън се навежда, за да ми помогне, но му казвам, че всичко е наред — диспенсърът не е тежък, когато е празен.

— Когато се напълни с шестнадесет литра горещо какао, не се тревожи — ще имам работа за теб.

Отново се засмива. Изглежда донякъде твърде лесно да съм до него, твърде удобно обвинение към света за коварството, с което се държи през останалото време.

Работим рамо до рамо, докато жестовете му повтарят моите. Заедно сипваме млякото в голяма тенджера, за да кипне. Добавяме какао на прах, захар, ванилия, канела. Притичвам обратно в килера.

— Помириши това — казвам му, като се връщам. Навежда се, за да вдъхне. — Чили на прах — обяснявам.

„Наистина ли?“, пита той и му отговарям, че наистина баща ми е настоявал за това — рецептата е негова и щом веднъж я опиташ, никога няма да поискаш да пиеш друг топъл шоколад.

— Вярвам ти — казва ми.

Това ме трогва повече, отколкото би трябвало.

Наблюдава ме, докато добавям малко чили на прах в сместа и разбърквам. Точно когато се каня да се пресегна за още ванилия, нещо — някакъв проблясък откъм него, мимолетно движение в периферното ми зрение — ме спира.

— Какво е това?

Ръката му се протяга към гърлото ми, към малката вдлъбнатина, откъдето започват гласните ми връзки. Пръстите му докосват медальона, който съм си сложила тази сутрин. От шията към стомаха ми потича ток.

— О, беше на мама — обяснявам му. Надигам го, за да може да го огледа. Три жени — трите грации според онова, което бижутерът ѝ казал — в надиплени рокли, хванати за ръце, едната сочи нещо в далечината. Може би небето. Мисля си, че дизайнерът си е представял как жените просто са излезли на разходка, но на мен винаги са ми изглеждали сякаш изпълняват някакъв ритуал. Изричат заклинание.

— Не го нося на работа, защото е малко… прекалено — казвам на Ейдън. — Майка ми го харесваше, защото е твърде различен от всичко, което имаше. А аз го харесвам, защото ми напомня, че можеше да бъде забавна.

Докосва отново медальона, надига го с два пръста, сякаш за да усети тежестта му.

— Мисля, че е чудесен спомен — казва.

Пуска го. Призраците и на двама ни витаят из кухнята. Оставям ги да се носят още малко, преди отново да наруша мълчанието.

— Прекарваш ли много време в кухнята? У дома? Или предпочиташ да поръчваш готова храна?

Отговаря ми, че готви. Нищо специално, казва. След това посочва кухнята:

— Нищо подобно на онова, което става тук.

Домашен готвач е, функционален. Иска дъщеря му да се храни добре. Няма против да е в кухнята. Готвенето го успокоявало.

— Винаги е било в списъка ми със задължения — обяснява. — Дори преди да…

Спира. Млякото ври. Поглеждам съдържанието на тенджерата, вторачвам се в черпака, потапям го и го вадя от течността.

— Е, знаеш — добавя.

Поглеждам го. Струва ми известно усилие да сваля слой от себе си и да му позволя да види какво има отдолу, но си струва. Между двама ни струи разбиране. Светът ми е дал този дар, този мъж в тази кухня, целият мой за няколко минути. Надявам се, че може да чуе нещата, които не мога да изрека на глас.

Нещо ме опарва отзад по ръката. Капка вряло какао, изгарящо гореща, е пръснала от тенджерата.

— Ау. — Намалявам котлона, избърсвам ръката си с кърпата, която използвахме по-рано. — Мисля, че е готово. — Обръщам се към него. — Искаш ли да опиташ?

— Само глупак би отказал.

В съзнанието ми проблясва образ — надигам черпака към устните му, едната ми ръка е отдолу, за да пазя да не се окапе, накланям черпака и гледам как отпива. Твърде много. Твърде близо към носа, твърде рисковано. Отказвам се от черпака и взимам бяла чаша за кафе от шкафа над плота. Какаото е гъсто, с онзи съвършен цвят, който помня, че постигаше баща ми. Ние го направихме. Направихме го заедно.

— Ето.

Пръстите му се допират в моите, когато взима чашата. Стомахът ми се свива. Отпива. Наблюдавам с очакване, докато очите му се затварят. Когато отново ги отваря, съзирам в тях искра.

— Дявол да го вземе — изрича. — Прощавай. Просто не знаех, че какаото може да има такъв вкус.

Отпива отново. Усмихвам се. Нямам какво да кажа, нямам какво да добавя. Това е съвършеният момент и дори аз знам, че единственото разумно нещо е да стоя встрани и да му се наслаждавам.

Настоява да измие празната си чаша. Казвам му, че аз мога да го направя, че и без това трябва да измия приборите.

— Не се притеснявай за тях — казва той и изтърква и тях.

Дърпам встрани сухите съставки, изхвърлям празните кутии от млякото. Заедно изсипваме горещото какао в стоманения диспенсър и го вдигаме. Той изстенва.

— Виждаш ли? — казвам му. — Казах ти, че ще тежи.

Излизаме бавно от кухнята, влизаме в салона, телата ни се движат в синхрон. Щом достигаме вратата, той се обляга на нея, за да я отвори. Порив на вятъра развява косата му, а светлината озарява лицето му.

— Ето къде сте!

Съдия Бърн ни гледа, докато нагласяме диспенсъра върху сгъваемата маса. Връщам се бързо в кухнята за картонени чаши и салфетки. Ейдън ме следва.

— Няма нужда да го правиш — казвам му.

— Знам. Обаче сега съм част от тази какаова мисия. Няма да дезертирам в последната минута.

Щом се връщаме на финалната линия, госпожа Купър се носи към нас, гъвкава и елегантна в тъмносиния си клин и бялата жилетка, а вързаната ѝ на опашка коса подскача с всяка крачка.

Поставям ръце около устата си.

— Почти стигнахте, госпожо Купър!

Изглежда пресилено, все едно играя театър. Но станалото в кухнята с Ейдън ме е възбудило и съм готова да участвам в спектакъла. Госпожа Купър леко ми махва. След по-малко от минута тя е официалната победителка в първото състезание „5000 долара за семейство Томас“.

Съдия Бърн ръкопляска и започва с поздравленията. Няма медали, нито пък награди. Само обещание за горещо какао, което трябва да сипвам в картонени чаши.

Ейдън се материализира до мен. Натиска ръчката, когато поставям чашата под чучура. Преди да успея да кажа нещо, се появяват още двама бегачи — Сет, едно от децата от бившето ми училище, и баща му, господин Робъртс, който работи в метрополията. Заедно сипваме още две чаши.

Скоро бегачите започват да прииждат. Намираме ритъм. Аз се занимавам с чашите, той се оправя с ръчката. Подавам всяка чаша с одобрителни думи: „Много добре“, „Беше невероятен“, „Аз никога не бих се справила“. Ейдън се е съсредоточил върху непосредствената си задача. Заиграва се с опаковка с чаши и проверява дали диспенсърът е още горещ на пипане. Това е мъжът, който седи на бара ми: алергичен към внимание, с прегърбени рамене, приковал поглед във всичко друго, освен в очите ти. Детето му седи на пейката от другата страна на улицата, а слушалките се вият от джоба ѝ до ушите. Дъщеря на баща си.

След около четирийсет минути финиширащите започват да се разреждат. Госпожа Купър разговаря със съдия Бърн и го пита дали може да води сватбата на братовчедка ѝ в Покипси след три седмици. Ейдън и аз мълчаливо очакваме следващия бегач. Енергията, която сме натрупали в разгара на състезанието, вече е изтляла. Изчерпали сме задачите си, за да държим ръцете си заети.

— Е, как е на работа? — питам.

Усмихва се.

— Добре е.

— Мога ли да ти кажа една тайна?

Той отговаря с „Разбира се“.

— Не мисля, че наистина знам какво прави електротехникът. Знам, че се занимава с нещо по жиците, това е очевидно. Но съм дотам.

Смях.

— Никой не знае какво правят електротехниците. — Завърта очи. — Дори някои електротехници изглеждат объркани.

Обяснява ми в общи линии, че се грижели в домовете на хората да има ток.

— Затова ни виждаш там горе да човъркаме жиците. Оправяме онези, които са скъсани, и поддържаме онези, които са здрави. Ако има буря и жиците се прекъснат, работим по това. Понякога влизаме в къщите на хората и оправяме инсталациите им.

Кимам.

— Значи да разбирам, че не се боиш от височините.

Поклаща глава в отрицание.

— Там горе ми харесва. Толкова е… спокойно, ако в това има смисъл?

Казвам му, че разбирам. Работи по задача, главата му е буквално в облаците и няма кой да го разсейва: наистина звучи като да е в стихията си там.

— Освен това — добавя — оттам имаш наистина добра гледка към всичко. Реката, планините… Тоест, виж какво видях оня ден.

Вади телефона от джоба си и го навежда към мен. Надушвам борови иглички, омекотител за пране и шампоан за коса. Искам да затворя очи и да запазя спомена, за да мога да се връщам към него нощем, да го търся следващия път, когато пера дрехите си или отивам на екскурзия. Но има нещо, което иска да ми покаже, и трябва да се съсредоточа. Палецът му прехвърля поредица изображения. Пред очите ми пробягват хълмове, покриви, снимка на рецепта за зеленчукова лазаня, дъщеря му насред пътека.

Пръстът му спира на изображението, което е търсил: голяма хищна птица с разперени криле, кръжаща над буковете зад църквата.

— Еха.

Мой ред е да се приближа. Сега имам извинение. Трябва да видя птицата. Мога да се преструвам, че това няма нищо общо с близостта на тялото му до моето, със силните му ръце, стегнатия му корем, извитата като на лебед шия, дълга, слаба, грациозна и горда.

— Толкова е… величествена — изричам.

— И аз това си помислих.

Съзерцава птицата, а после обръща поглед към мен. Сякаш със седмици е пазил снимката, докато намери някой, който ще я оцени толкова, колкото и той.

— Това е червеноопашат мишелов — обяснява. — Поне според интернет де.

— Толкова е голям. Обзалагам се, че би могъл да вдигне малко куче.

Той кима.

Плъзгам два пръста през екрана на телефона му и увеличавам снимката.

— Я го виж — казвам. — Оглежда владенията си. На лов за плячка. Толкова е красив.

Нещо увисва между нас, по-дълбока истина, която никой от двама ни не знае как да облече в думи.

— Извинете?

Боб, съпругът на госпожа Купър, стои пред масата с картонена чаша в ръка.

— Извинявайте — казвам и се заемам да му сипя горещо какао. Ейдън прибира телефона си.

Бегачите се превръщат в пешеходци. Тройка обитатели на старческия дом пресичат заедно финалната линия, хванати за ръце. Чакаме още няколко секунди, но съдия Бърн потвърждава, че това са последните участници. Следват последните поздравления, след което хората започват да се разпръскват.

Събирам оставените картонени чаши и избърсвам пръските какао от масата. Ейдън ме следва до ресторанта и ми помага да върна диспенсъра и сгъваемата маса. Не му казвам, че няма нужда. Спряла съм да се преструвам, че не искам помощта му.

Щом диспенсърът е измит и масата е прибрана обратно в килера, Ейдън се чуди какво да каже.

— Благодаря, че ме остави да ти правя компания — казва той. — Беше наистина… Е… Много ми хареса.

— Аз съм тази, която трябва да ти благодари. — Усеща се топлота заедно с лекотата на тайна, която твърде дълго е била крита и най-сетне е освободена. — Не бих могла да искам по-добър помощник-готвач.

Усмихва се и казва, че трябва да иде да намери дъщеря си. Казвам му: „Върви, върви, върви“, и го освобождавам с махване на ръката, сякаш не се боя от предстоящата му липса.

Заключвам и отивам до хондата, където оставям палтото си на задната седалка. Когато отново вдигам очи, тялото ми се напряга. Ключовете за колата се впиват в дланта ми. Пот избива подмишниците ми.

От другата страна на колата ми има силует, видим от прозореца до мястото на шофьора. Някой се е облегнал на вратата. Някой, когото не съм видяла или чула, когато преди няколко секунди съм дошла на паркинга.

— Извинявай. Отново ли те изплаших?

Всеки мускул в тялото ми се отпуска.

— Не — казвам му. — Съжалявам. Аз съм виновна. Не те разпознах.

Ейдън вади телефона си от джоба и леко го разклаща.

— Исках да ти дам номера си. В случай че някога ти потрябва нещо, нали разбираш? Пиши ми. Обади ми се.

Съсредоточена като хирург, който отваря гръдния кош на пациента си, вадя телефона си от задния джоб на дънките си. Изчаква ме да отключа телефона, да отворя списъка с контакти и след което ми диктува поредица от цифри.

— Ето на̀ — казва, когато съм приключила с набирането.

Отстъпва назад, после се връща и поглежда хондата.

— Не го приемай погрешно, но колата ти не е ли по-стара от теб?

Очите му блестят, усмивката му е крива. Не ми се подиграва. Само се шегува.

— Почти — отговарям му. — Беше на баща ми. Чакай само да чуеш как скърца ремъчната предавка. А да не почвам да говоря и за трансмисията.

— Зле ли е?

— Ужасна. И е с ръчни скорости.

Сбърчва съчувствено нос.

— Не е чак толкова зле — казвам и потупвам покрива на хондата. — Просто е преживяла много.

Кима. Поглеждам телефона си, където номерът му още е изписан на екрана, и натискам „Добави контакт“. Докато напиша името му и го запаметя, вече си е тръгнал.

Пускам телефона в предния джоб на дънките си. През целия път до вкъщи телефонът топли бедрото ми.