Стая за гости

35. Жената в къщата

В мига, в който Сесилия започва да крещи, я пускаш. Разтваряш пръстите си. Пускаш я на свобода. Умоляваш я да спре, шшшт, шшшт, шшшт, но е твърде късно. Тя крещи, докато той се появи, вбесено размазано петно, устремено право към двете ви.

Това е най-голямата грешка, която си допускала от пет години насам. Незабавно го осъзнаваш с ослепителна яснота.

Какво вижда той: крещящото си дете, скъпоценното си съкровище, единствената си дъщеря, която внезапно спира да вика, а ти, присвита до нея, напразно си вдигнала умолително ръце.

Вратата се затръшка след него. Една, две, три стъпки са достатъчни. Застава между теб и детето си, сграбчва ви и двете за китките.

Сесилия опитва да обясни, но думите ѝ се препъват една в друга. Всичко е наред, казва, няма проблем, просто ми се стори, че видях нещо, изплаших се и извиках, но нищо нямаше, не съм наранена, тате, Рейчъл само се опитваше, просто се опитваше да помогне.

Интуитивно знае какво да направи. Лъже с надеждата да те спаси.

Той издиша продължително. Пуска ръцете ви. Гърдите му се движат нагоре и надолу, нагоре и надолу, опитва да забави дишането си.

Усмихва се. Това е само театър. Все още можеш да го усетиш, гнева му, пулсиращ под повърхността. Ноздрите му са разширени, погледът му е размътен.

— Добре ли си? — пита със спокоен глас. С гласа на татко.

Тя кима.

Той се обръща към теб, сякаш очаква да отговориш на същия въпрос. Всичко е представление. Всичко е заради нея.

И ти кимаш.

Отново се обръща към дъщеря си.

— Защо не се качиш за малко в стаята си?

Тя отговаря с „Добре“ и офейква, без да се обърне. Направила е, каквото е могла.

Горе вратата на стаята на Сесилия се затваря.

— Съжалявам — прошепваш. — Стана както каза тя, помисли си, че е видяла нещо и се стресна, и…

— Млъквай.

— Съжалявам — казваш му, а после отново: — Много съжалявам.

Не те чува.

— Какво, мамка му, си направила?

Ръцете му са отгоре ти. Стиснал те е и те разтърсва. Преди него не си знаела какво е — никога не си осъзнавала напълно концепцията, опустошителната простота на това някой да има по-голяма физическа сила от твоята. Никога не си била принизявана до нищо от ничии стиснати юмруци. Никога раменете ти не са били толкова силно разтърсвани, че да имаш чувството, че всеки момент ще ти се счупи вратът.

— Беше недоразумение — казваш. — Само се опитвах да…

— Казах да млъкнеш.

Блъска те в стената, мълчаливо и смъртоносно.

Ако можеше, щеше да избягаш в стаята си като Сесилия. Щеше да изчезнеш от живота му, да му позволиш да те забрави за момент. Само че не можеш, защото стаята е негова, светът е негов, иска да те няма, но те иска и тук, точно тук, където може да те вижда.

Ръцете му се впиват в гърлото ти. Стиска и стиска, и стиска, докато пред очите ти започват да танцуват черни петна.

И преди го е правил, но винаги те е пускал в последния момент. Този път не го прави.

Не можеш да дишаш. Сякаш никога не си знаела как се прави. Опитваш се, опитваш се, опитваш се, но стените на трахеята ти са се срутили и нищо не може да премине през нея.

От теб се понасят обезпокоителни звуци. Гъргорене. Опити за хленчене. Последни звуци. Звуци на умиращ човек.

Десет секунди. Някога си чула това в подкаст. Имаш десет секунди, докато изгубиш съзнание. Докато тялото ти се изплъзне завинаги от теб и изгубиш всякакъв шанс за спасение.

Не молиш ръцете си да помръднат, не молиш и краката си. Те просто го правят. Не го разбираш, докато не усещаш хватката му да се отпуска, макар и за кратко.

Чуваш се да пъшкаш, преди най-сетне да успееш да усетиш въздуха, който преминава през ларинкса ти. Кашляш. Давиш се. Отново си поемаш дъх.

Толкова си съсредоточена в задачата да се върнеш към живота, че за секунда или две забравяш, че той е тук.

Но той ти напомня.

Изблъскала си го точно в подходящия момент. Съвсем малко си се съпротивлявала. И това не му е харесало. Никак не му е харесало.

Отново те сграбчва. Едната му ръка е около кръста ти, другата му е върху устата ти и носа ти. Заглушава кашлянето ти. Отново ограбва въздуха ти.

— Млъквай, мамка му — прошепва в ухото ти. Зад теб е и цялата му тежест е върху гърба ти. — Просто млъкни. Мамка. Му.

Всичко, което иска този мъж, което някога е искал, е да спреш да говориш. Да спреш да се движиш. Просто иска да спреш.

Правило номер четири за оцеляване извън бараката: Каквото и да е то, не го знаеш.

Каквото и да е, току-що си го нарушила.

С огромно усилие помръдваш главата си с няколко сантиметра вляво. Погледът ти за секунда среща неговия. Този мъж. Трябваше да те убие още преди много време. Сега го разбира и ти също го разбираш. Толкова е очевидно и неоспоримо. Не си му носила нищо друго, освен грижи.

Лявата му ръка се увива около шията ти. Усещаш натиск в тила си — дясната му ръка най-вероятно. Задушаваща хватка. Държи те в задушаваща хватка.

Не можеш да помръднеш. Едва можеш да мислиш.

Не знаеш дали дишаш. Това познание не ти принадлежи. Принадлежи ти само замъгленото зрение, олекващите крайници, пулсирането в ушите ти — кръвта ти, всеки удар на сърцето ти е като дрънкане на китара.

Звукът те изпълва.

Забавя се.

Един удар, после друг, на все по-голямо разстояние.

Последен опит, докато прилив на светлина разтърсва гръбнака ти, притиснат към гърдите му.

А после нищо.

Всичко почернява.