Стая за гости

72. Жената в къщата

Всяка стъпка е импровизация. Всяка стъпка е въпросителен знак, натежала от възможността за значимо прецакване.

Тази вечер е празненството. Той дойде по-рано, закопча те за радиатора и пусна ключа в джоба си като мащехата на Пепеляшка в нощта на бала.

— Помни какво говорихме — казва ти.

— Да — отговаряш. — Разбрано.

Замисля се за кратко.

— Ще има музика. Отвън. Хората ще общуват. Ще разговарят, ще ядат, ей такива неща. Ще си имат занимания.

Знам, иска ти се да му кажеш. Не се налага да ми натякваш, че никой няма да дойде да ме спаси.

Чакаш да чуеш колите по пътя. Гласовете и поздравите. Музиката. Изчакваш гостите с кървящи сърца и пълни с очакване очи, готови да облеят него и дъщеря му с обичта си.

Първо, ето я безопасната игла. Взета от чекмеджето следобеда, докато го нямаше, скрита в подплънката на спортния ти сутиен. Години наред си въртяла очи при мисълта за сутиени с подплънки, а я се виж сега.

Винаги си мислила, че когато моментът настъпи, ще знаеш със сигурност.

Тази вечер има неща, които знаеш със сигурност. Какво е направил и на кого. Къде държи резервния си пистолет.

Ти знаеш, а той — не, че дъщеря му дойде при теб. Че ти даде превръзки и игла.

За какво не си дава сметка: че вече си разбрала, че светът не е просто място, където нещата те сполетяват. Че и ти можеш да сполетиш света.

Не си го чула да влиза, но допускаш, че е възможно. Трябва да действаш внимателно и уверено.

На белезниците има две ключалки. Трябва да отключиш само едната. По-близката до теб. Която държи единия край на белезниците закопчан за китката ти.

Вкарваш иглата в ключалката.

Призоваваш духовете, които са ти необходими. Мат. Мъжът от Ютюб. Всичко, на което са те научили за ключалките. Всичко, което си спомни, докато отваряше вратата под стълбището.

Това е друг вид ключалка. Но в тези механизми има нещо универсално: парчета метал, които се съединяват, за да улавят хора и да ограничават достъпа им до разни места. Знаеш всичко за тях.

Вклиняваш закопчаната си китка в стената за по-добър захват.

Съсредоточаваш се.

Истината е, че нито твоето почти гадже, нито човекът от Ютюб ти обясниха особено добре как работят ключалките. В демонстрациите все идваше момент, когато трябваше да се доверят на тайната си. Трябва да се мисли магически. Постави нещата на място с разума си, а после остави на сърцето си да поеме командването.

Трябва да общуваш с ключалката, все едно е човек. Трябва да я опознаеш, да я отвориш малко по малко.

Няма път назад. Няма неуспехи. Всеки сантиметър и всяка победа трябва да се спечелят завинаги.

Нещо в белезниците почти отстъпва. Сърцето ти препуска.

Дишаш. Продължаваш да работиш.

Гривната се изхлузва от китката ти.

Улавяш я, преди да издрънчи в радиатора.

Ще бъдеш тиха. Няма да издаваш звук.

Това е, когато излизаш от стаята. Това е, когато започваш да вършиш неща, които един ден ще накарат хората да кажат: „Тя беше толкова смела“.

Бърз поглед през прозореца, с пръст отместваш леко щорите. Хората са долу, тъпчат тревата му и нахлуват във владението му. Той е насред всичко това. С гръб е към теб, но виждаш как ръцете му се движат оживено, как тялото му се накланя с ритъма на думите му. Мъж, който изнася представление.

Сесилия. Не можеш да я погледнеш. Тя е размазано лавандулово петно в ъгъла. Пастелно мехурче в море от черно и сиво. Птиче, което всеки миг ще падне от гнездото.

Това е моментът, в който отключваш вратата на спалнята отвътре, обгръщаш бравата с пръсти и я завърташ.

Това е моментът, в който започваш да вярваш. Че гостите му ще си останат там. Че ще отидеш там, където трябва, по план и без никой да те смути.

Затваряш вратата по пътя си навън.

Това е много лесно. Правила си го десетки пъти. Вървиш по коридора. Тук няма никой. Знаеш, че няма никой. След това стълбището: едно стъпало надолу, после още едно и още едно. Превиваш гръб, сякаш можеш да станеш невидима.

Бъди бърза. Това е най-важното от всичко. Ако си бърза, никой няма да те види. Не и в действителност. Ще бъдеш призрак. Мисля, че я видях, ще казват хората, обаче не, нямаше нищо.

Наясно си как става. От пет години си призрак.

Стигаш до дневната. Главата ти се върти. Нямаш време, за да се съвземеш. Нямаш време да помислиш какви ги вършиш. Трябва да стане сега, всичко трябва да е сега.

Още един етаж. Работа с безопасната игла. Отваряш вратата. Това е за последен път. Ако всичко мине по план, а дори и да не мине. За последен път в мазето. За последен път в къщата.

Взимаш само каквото ти е необходимо.

Пистолета като за начало. Затъкнат отпред в колана ти, пъхнат между дънките и кожата ти. Пълнителите. Знаеш какво да правиш.

Зареждаш.

Не.

Ръката ти спира.

Защото Сесилия е лавандулово мехурче насред тъмно море и не заслужава онова, което я чака.

Защото няма да вдигнеш зареден пистолет пред едно дете.

Трябва да се измъкнеш жива от това. И вътрешно, и външно. Да си в собствената си кожа, да покажеш лицето си на света.

Взимаш пистолета. Не и пълнителите. Взимаш снимките. Правоъгълни картончета отзад в панталона ти, под сивия анорак, скрити като пистолета. Застраховка. Просто за всеки случай.

Ето това е моментът, когато се сбогуваш с него.

Сбогом. Остани жив. Трябваш ми жив.

Връщаш кашоните по местата им и изкачваш стълбището. Побутваш вратата и…

По дяволите.

Има някой.

Затваряш вратата. Отваряш отново, само тясна пролука. Точно колкото да надникнеш. Това е тя.

По дяволите, Емили. Дявол да те вземе, мамка му. Слухти наоколо. Ама разбира се.

Пистолетът натежава в колана ти. Можеш да го усетиш как се отпечатва в корема ти и как металът се впива в плътта ти.

Ако слухти, значи ще трябва скоро да се разкара. Неканените гости не могат да си позволят да се задържат прекалено дълго.

Прокарва пръсти по облегалката на дивана. Вдига книга от масичката за кафе и я оставя обратно. С лъскавата си коса и поруменелите бузи сигурно ѝ е топло в дългото бяло палто.

Най-сетне се отправя към банята.

Точно когато е напът да се разкара, входната врата се отваря. Мамка му. Мамка му.

Мамка му.

Мислите ти се връщат при кашоните долу, към пълнителите, които заряза там. Към незаредения ти пистолет. Твърде късно ли е да се върнеш за куршуми?

Усещаш пулса си в гърлото. Ръцете ти са влажни. Хлъзгави. Не можеш да го направиш с хлъзгави длани. Може би изобщо не можеш да го направиш.

Полъх студен въздух. Задържаш дъх, а после го освобождаваш.

Това е Сесилия.

Емили подскача. Сесилия също. Двете са се стреснали взаимно, точно както стреснаха и теб. И трите сте на места, където не би трябвало да бъдете.

— О — казва Сесилия. — Здрасти.

Емили също ѝ казва „здрасти“.

— Просто отивах до тоалетната — добавя с извинителен тон.

Сесилия кима.

— Ясно. Аз… — Поколебава се. — Просто ми се искаше да си почина.

Това е добре за теб. Не очакваше толкова скоро да се измъкне от купона. Щеше да изчакаш в спалнята с пистолет в ръка. Обаче сега… Сега тя е тук. Сега можеш да продължиш.

Чува се трополенето от стъпките на Сесилия, когато се качва нагоре, а после нищо. Заслушваш се, като незабележим силует зад открехната врата, призрак в обитавана от духове къща.

Отвътре — тишина. Отвън — приглушено ехо от гласове и ритъм на поп песен.

Време е да излезеш.

Затваряш вратата, но не я заключваш. Това е акт на вяра, посяваш семето на безпокойството в неговия свят. Това е и акт на разплата: не се налага да оставяш нещата му така, както си ги намерила. Няма да се върнеш, без значение как ще завърши това.

Една, две, три стъпки, после сила — изгарящо съжаление, невидим ластик те дърпа отново в мазето и те кара да ти се иска никога да не беше излизала иззад вратата.

Направила си грешка. Не си преценила правилно. Не си чула добре. Объркала си се. Тя все още е тук, в дневната. Без позволение, жива, красива, очите ѝ попадат върху теб и леко се разширяват.

— О. Здрасти — казва.

И ти ѝ отговаряш със „здрасти“, защото какво друго можеш да кажеш?

— Просто търсех тоалетната — обяснява ти.

Посочваш вратата зад нея.

— Точно тук.

Обръща се да погледне. Примлясква.

— Ясно. Благодаря.

Тръгва натам, прави една, две, три стъпки точно като теб, после спира и отново се извръща.

— Слушай — казва. — Всъщност не би трябвало да съм тук. Никой не би трябвало да влиза. Аз просто… — Замисля се. Вероятно се опитва да реши как най-добре да те излъже. — Пих твърде много. — Прехапва розовите си устни и завърта очи. — Просто не можех вече да се сдържам.

Гледате се, и двете сте едновременно и сърната, и насочените към нея фарове.

Чака те да кажеш нещо.

— Разбираемо е — допускаш.

— Точно — съгласява се. — Така че, моля те, може ли да не му казваш, че си ме видяла тук? Не е кой знае какво в действителност, не мисля, че е, но не искам той да… По-скоро ми се ще да не разбере.

Премигваш.

— Няма да кажа — съгласяваш се. Осенява те идея, възможност за сделка. — Всъщност и аз не би трябвало да съм тук. То е… сложно е.

Ти си негова братовчедка, напомняш си. В главата ѝ си негова братовчедка. Неговата резервирана братовчедка, която по някаква неизвестна никому причина е решила да не ходи на купона в двора. Ти си заета. Свенлива. От онези хора, които по-скоро предпочитат да бъдат сами.

— Ние сме сложно семейство — добавяш.

Тя се усмихва.

— Че кое семейство не е?

Кимаш в знак на съгласие.

Красивото ѝ лице едва забележимо се смръщва.

— Всичко наред ли е все пак?

Преглъщаш.

— Всичко е наред. Както си трябва. Просто, нали се сещаш… Семейни работи.

Кима.

— Май трябва да те оставя да ползваш тоалетната — казваш.

— Да.

Забавя се още за един кратък миг и след това се обръща към вратата зад себе си.

Две жени, пазещи взаимно тайните си. Две жени, достигнали мълчаливо съгласие да се оставят на мира.

Може би и тя ще разбере. Може би ще узнае, че си направила всичко това и заради нея.

Но сега идва моментът, който ще те съсипе завинаги.

Това е моментът, който можеш да изпиташ единствено извън тялото си. Това е моментът, в който затваряш всички онези места в себе си, които изпитват болка, мъка, каквото и да е.

Момента, в който се учиш от него. Воин. Човек, придържащ се към плана.

До вратата на обичайното си място виси ключ. Взимаш го.

Изкачваш стълбите.

Чукаш на вратата на Сесилия.

Не ти извиква да влезеш. Вместо това отваря вратата. Кани те вътре. Кучето спи в сандъче в единия ъгъл на стаята. Далеч от гостите и шумотевицата.

Това е моментът, в който откъсваш част от себе си и я затваряш завинаги сред стените на тази къща. Може би след години хората ще я чуят. Ще излиза нощем и ще моли за прошка, ще умолява да бъде обичана.

— Не знаех, че си тук — казва тя. — Татко каза, че тази вечер няма да си вкъщи.

Затваряш вратата след себе си.

Това е моментът, в който започваш да се преструваш. Трябва да изглежда достоверно, иначе няма да стане. Трябва да изглежда достоверно, иначе всички ще загинете.

— Не викай — нареждаш.

Поглежда те и тогава вижда пистолета в ръката ти. Цялото ѝ тяло се отдръпва. Прави крачка назад. Когато те поглежда отново, излъчва страх и объркване.

Може би част от нея е знаела. Може би го е усещала — как преминава през тръбите като гореща пара, как се промъква през основите на къщата.

Вероятността за насилие.

Може би част от нея го е очаквала, но никога не си е представяла, че ще дойде от теб.

— Ако се разкрещиш, няма да съм доволна — казваш ѝ. Думите, неговите думи, са като кал в устата ти. Бориш се, за да ги изречеш, а всяка част от тялото ти се съпротивлява.

— Какво става? — изхленчва тя.

Не мога да ти кажа, мислиш си. Усещаш как започваш да се предаваш, стомахът ти се свива, а думите присядат в гърлото ти. Иска ти се да ѝ кажеш всичко. Иска ти се тя да разбере. Искаш да знае, че ти никога не би… Не.

— Ще отидем на разходка — казваш ѝ. Не е въпрос. Не е молба. Това е човек, който гледа в бъдещето.

Тя кима. Нима е толкова лесно? Насочваш пистолет към хората и те веднага правят каквото им кажеш?

— Няма да издадеш и звук — продължаваш. — Няма да бягаш. Няма да викаш. — А после ѝ предлагаш единствената истина: — Прави точно каквото ти казвам, и всичко ще бъде наред.

Отново кима.

Онова, което премълчаваш, е, че това е единственият начин да си сигурна, че ще е в безопасност. Да е пред очите ти през цялото време.

По-късно, когато ще се сеща за тази вечер, се надяваш да си спомня това: огромно сътресение. Ти правиш нещо лошо и баща ѝ се отдалечава от нея.

Ще се мисли за жертва на върховна несправедливост. И няма да греши за това. Някой ден ще научи цялата история. Някой ден ще те намери. Но не и днес.

Посочваш вратата със свободната си ръка.

— Да вървим — подканяш я.

Погледът ѝ се насочва към кучето. Каниш се да ѝ повториш: Казах, да вървим. Обаче премисля и възвръща самообладанието си.

Онова, което не ѝ казваш, е: Ще ми се и кучето да можеше да дойде. Надявам се, че отново ще те намери.

Тя тръгва надолу по стълбището и дори не ти се налага да я припираш. Не се налага да я дърпаш или буташ, или да притискаш дулото на пистолета в тялото ѝ. Тя е на тринайсет, а ти си възрастен човек с пистолет. Това те съсипва и те съкрушава стъпка след стъпка колко лесно ти е било с нея.

— Спри — казваш ѝ.

Заставаш по средата на стълбището и надникваш в дневната.

Празна е.

— Продължавай.

Стигате до задната врата.

— Ето как ще стане — обясняваш ѝ. Шепнешком, прегърбила рамене, за да изчезнеш. Той би могъл да е навсякъде. — Вървим към пикапа. Ти ще ме следваш. Няма да опитваш нищо, нали?

В гласа ти се долавя умоляваща нотка. Тези неща не ти се удават естествено.

— Вярвам ти — добавяш.

Тя изхленчва. По лицето ѝ се стичат сълзи. Всичко е наред, иска ти се да ѝ кажеш. Наистина, изненадана съм, че ти отне толкова време.

Вместо това ѝ казваш да бъде силна.

— Трябва да си смела. Разбираш ли?

Избърсва бузите си с опакото на ръката си и кима.

Стискаш още по-здраво пистолета. Хвърляш бърз поглед през прозореца. Нищо. Всички са в предния двор, веселят се и нямат никаква представа за голямото бягство, което се разиграва вътре.

Нека нещата останат така.

Това е моментът, в който скачаш в бездната.

Това е моментът, в който нищо не е сигурно.

Това е моментът, в който планетите се подреждат и ти си свободна.