Той ти обяснява положението.
— Ще има празненство — казва, сякаш двамата със Сесилия вече не са го обсъждали пред теб. Сякаш можеш да чуваш нещата само когато той пожелае да го направиш.
Кимаш.
— Ще дойдат хора. Тук. В предния двор. Няма да влизат вътре. Чуваш ли ме?
Казваш му, че го чуваш.
— Ти ще си тук — добавя. Има предвид спалнята.
Не е изненадващо, ти се ще да му кажеш, но вместо това отново кимаш.
— Ще действаме както винаги.
— Разбрано — отговаряш.
Опипва белезниците.
— Кажи ми името си.
Пак ли това, мислиш си. Обаче мозъкът ти знае какво да прави. Думите имат специална сила, когато поддържат живота ти.
Ти си Рейчъл. Той те намери.
— Името ми е Рейчъл — казваш му и тежестта върху гърдите ти се маха. Сякаш си лъгала и едва сега си се върнала към истината.
Знаеш само онова, на което той те е научил. Имаш само каквото ти е дал.
Не му се налага да пита за останалото.
— Преместих се тук наскоро. Трябваше ми място, където да отседна, а ти ми предложи стая.
Кима. Стиска те за раменете, пръстите му се впиват в кожата ти и притискат мускулите отдолу. Отпечатва се върху теб.
— Няма да викаш — казва ти. — Няма да говориш или да правиш каквото и да било. Ако го направиш, ще те отведа в гората. И това ще приключи завинаги.
— Разбирам — отговаряш.
— Добре. — После, просто за да се увери, че посланието му е ясно: — Ще бъдеш тиха. Няма да издаваш и звук.
Отново кимаш.
Не лъжеш. Той е прав.
Ще бъдеш тиха.