69. Жената в къщата

Той ти обяснява положението.

— Ще има празненство — казва, сякаш двамата със Сесилия вече не са го обсъждали пред теб. Сякаш можеш да чуваш нещата само когато той пожелае да го направиш.

Кимаш.

— Ще дойдат хора. Тук. В предния двор. Няма да влизат вътре. Чуваш ли ме?

Казваш му, че го чуваш.

— Ти ще си тук — добавя. Има предвид спалнята.

Не е изненадващо, ти се ще да му кажеш, но вместо това отново кимаш.

— Ще действаме както винаги.

— Разбрано — отговаряш.

Опипва белезниците.

— Кажи ми името си.

Пак ли това, мислиш си. Обаче мозъкът ти знае какво да прави. Думите имат специална сила, когато поддържат живота ти.

Ти си Рейчъл. Той те намери.

— Името ми е Рейчъл — казваш му и тежестта върху гърдите ти се маха. Сякаш си лъгала и едва сега си се върнала към истината.

Знаеш само онова, на което той те е научил. Имаш само каквото ти е дал.

Не му се налага да пита за останалото.

— Преместих се тук наскоро. Трябваше ми място, където да отседна, а ти ми предложи стая.

Кима. Стиска те за раменете, пръстите му се впиват в кожата ти и притискат мускулите отдолу. Отпечатва се върху теб.

— Няма да викаш — казва ти. — Няма да говориш или да правиш каквото и да било. Ако го направиш, ще те отведа в гората. И това ще приключи завинаги.

— Разбирам — отговаряш.

— Добре. — После, просто за да се увери, че посланието му е ясно: — Ще бъдеш тиха. Няма да издаваш и звук.

Отново кимаш.

Не лъжеш. Той е прав.

Ще бъдеш тиха.

Загрузка...