Стая за гости

40. Жената в къщата

Не знаеш колко дни минават. Не знаеш какво казва на дъщеря си. Не ти е работа да знаеш. Толкова си уморена от старанието да преминеш през всичко. Да подкрепяш лъжите му, да се преструваш.

Дотук това са най-искрените отношения, които двамата сте имали.

Той идва и не изрича и дума. Носи ти вода, понякога супа. Храни те. Надига към устните ти чаши с вода и лъжици с пилешки бульон. Подпира те на сгъвката на лакътя си. Когато се задавиш, те потупва по гърба между лопатките.

Понякога си мислиш, че това е всичко, което иска той. Да притежава някого, напълно и абсолютно. Някой да има нужда от него, само от него.

Може би заради това не го е направил. В гората. Видял е в теб нещо, което му се е сторило по-интересно от смъртта. Болката и безкрайната ти способност да я усещаш и да го показваш. Ще приеме възможността отново да станеш цяла, стига той да е този, който ще те сглоби.

Правило номер пет за оцеляване извън бараката: той трябва да се нуждае от теб толкова, колкото ти се нуждаеш от него.

Една сутрин, след като Сесилия отива на училище, той те води в банята и те надвесва над ваната. Водата се излива по главата ти, в ушите и в устата ти. Вкусваш кръв. Слага шампоан на косата ти и внимателно търка скалпа ти. Той все още гори. Потреперваш и той казва „Не мърдай, не мърдай — ще свърши по-бързо, ако си неподвижна“.

След това повръщаш. Стиска те за раменете и те насочва към тоалетната. Хваща косата ти с едната си ръка и я държи назад сякаш си с махмурлук, а той ти е приятел, сякаш си болна, а той е майка ти. Мускулите на стомаха ти се свиват толкова силно, че дъхът ти спира. Продължаваш с пристъпите на повръщане дори след като нищо вече не е останало — само болезнени напъни, които отекват в тоалетната чиния. Стискаш ръката му. Това е рефлекс.

Не знаеш, че го правиш, докато и той не стисне леко в отговор.

Преминавате през това заедно.

Води те обратно в спалнята и те слага да легнеш на леглото. Няма го вече твърдият под. Оставяш се да потънеш в матрака и меките чаршафите под бузите ти. Щом трябва, нека завивката те погълне. Нека стаята се срути отгоре ти. Ще се оставиш на всичко.

Приключила си с битките.

Поставя дланта си на челото ти. Имаш треска. Зрението ти е замъглено. Всеки път, когато опитваш да седнеш, земята под теб се отваря. Казваш му, че трябва някой да те види, лекар, който и да е. Той ти отговаря да не се тревожиш. Всичко ще е наред, казва ти, стига само да се успокоиш.

Мозъкът ти гори. Ранена си и той е тук, и изпитваш студ, толкова ти е студено, въпреки че те завива с още едно одеяло. Мъката те смразява отвътре. Започваш да плачеш. Плачеш за себе си, за Сесилия, за покойната ѝ майка, за жените, по чиито дири е той сега. Всичко се блъска в теб, една тъга, после друга, докато той те пита какво става.

— Жена ти — казваш между риданията. — Бедната ти жена. Само това успяваш да изречеш. Той спира и те пробожда с поглед.

— Какво за жена ми?

Опитваш се да обясниш, да го завлечеш под собствената си приливна вълна от болка.

— Била е толкова млада — казваш му. — И двете. И жена ти, и дъщеря ти. Просто ми е много мъчно за дъщеря ти. — И наистина го мислиш. Чувстваш загубата ѝ толкова силно, колкото чувстваш и липсата на собствената ти майка. Дали изобщо още имаш майка? И ако е още жива, дали все още има надежда, че и ти също си жива?

— Рак — казва той. — Гадна работа.

Рак ли, искаш да кажеш. Наистина ли?

Примижаваш към него през мъглата на треската. Мислила си, че може той да го е направил. Може той да я е убил. Обаче ти казва истината. Двамата с него никога не сте били толкова близки, толкова откровени един с друг.

Приглажда одеялото върху краката ти.

— Понякога е просто кофти късмет — казва ти. — Веднъж успя да го пребори, обаче той се върна след пет години.

Спираш да се страхуваш. Толкова си уморена от правенето на схеми и планове как да доживееш до следващия ден.

Това му и казваш. По-късно същата вечер, когато се връща, му го казваш.

— Сбърка. Онзи ден. Не провери белезниците.

Седи на леглото до теб. Шишенцето с парацетамола подрънква в ръцете му.

— Бяха отключени — продължаваш. — Широко отворени. Можех да си тръгна, да знаеш. Но не го направих.

Оставя парацетамола. Въздъхва — дъхът му е върху лицето ти, върху шията ти, върху гърдите ти. Надвесва се над теб и прошепва в ухото ти.

— Знам.

За един кратък миг виждаш светлината. Трагична мисъл те пронизва, входна рана, изходна рана. Пробужда те рязко. Смазва те, цялата ти геометрична форма, правите ти линии, извивките и ъглите ти се сплескват на пода.

Не е сбъркал.

Веднъж успя да го пребори, обаче той се върна след пет години. Информацията пътува из теб през нощта.

Отнема ѝ време, за да те достигне, но след като най-сетне те открива, се разпространява из теб като инфекция.

Пет години.

Мислиш.

Тогава той те намери.

Щеше да те убие, но не го направи.

Сполетели са го неща. Неща, които не е могъл да спре.

Сполетяла го е смърт, сполетяла е семейството, което е изградил. И не е можел нищо да стори.

Това го е накарало да се развихри.

Трябвал му е контрол. Това е важното за него. Да решава къде започва жената и къде свършва. Да решава всичко и да му се разминава.

Хвана те. Ти беше в пикапа.

Щеше да те убие, но не го направи.