Стая за гости

49. Жената в къщата, толкова близо до момичето

Мислиш, че няма да се справиш с това. Твърде рисковано е. Но това е мъжът, който остави белезниците отворени. Това е мъжът, който те откара в града. Това е мъжът, който се доверява на стените, които е изградил около теб.

И точно той влиза в стаята, освобождава те от леглото и те подканва да го последваш надолу. Закусваш с него и Сесилия — днес няма разговори за училището, няма разпит за тестове, оценки или бележки от някой учител.

Коледната ваканция е започнала.

Довършваш препечената си филийка. Той става и същото прави и дъщеря му. Днес тя има време да помогне с чистенето. Не се налага да тича нагоре и да си мие зъбите, не се налага после да слиза бързо, а раницата да се удря в бедрата ѝ.

И ти помагаш мълчаливо. След като и последната чаша за кафе е пъхната в миялната машина, той я затваря и се обръща към дъщеря си.

— Не забравяй да пуснеш кучето навън по пладне — казва ѝ. — Не се отдалечавай. — Поглежда те през рамо. — Ще намина, ако мога.

Тя потиска въздишката си.

— Тате — напомня му тя, — аз съм на тринайсет, не на три. Няма да подпаля къщата, честна дума.

Той най-сетне потегля. Чуваш как пали пикапа и се отдалечава. За първи път сте само двете със Сесилия.

В паралелната вселена, която е създал за нея, си си взела почивка от работа и сега си караш отпуската. Вече е изяснено, че Рейчъл, твоето алтер его, не поддържа близки връзки със семейството си. Тя остава тук. Почива си.

Сесилия се обръща към теб. Твърде е възпитана, за да те пренебрегва, твърде свенлива е, за да не се чувства неловко в твое присъствие.

— Значи… с какво се занимаваш? — пита те.

Замисляш се за секунда. С какво се занимава Рейчъл?

— С нищо определено — отговаряш. — Просто разпускам.

Мълчание, а после тя продължава.

— Не си особено общителна, нали?

Намръщва се, сякаш току-що е изкрещяла въпроса си, сякаш се тревожи, че те е обидила. Във въздуха увисва спомен, намек за онази вечер, когато се опита да я измъкнеш от тази къща. Не разбираш. Нищо не разбираш.

— Нямам предвид в лошия смисъл — бърза да добави. — Просто… Ами не знам. Няма проблем. Всичко е наред.

Една част от теб иска да я разтърси за раменете и да ѝ каже всичко. Не виждаш ли, че трябва да ми помогнеш, че всичко това е измислица, преструвка, баща ти ми причини това, трябва да се обадиш на някого, трябва да ме измъкнеш оттук. Но я има и другата страна. Онази, която помни последния път, когато опита да я накараш да те последва. Онази, която научи, която превърна в шаблон в нервните ти пътища факта, че Сесилия е дете и че има неща, които не е готова да чуе, че има части от света ѝ, които не е готова да открие. Ако опиташ да я притиснеш, тя ще премине в отбранителна позиция. Ще те вкара в беда.

Правило номер седем за оцеляване извън бараката: не молиш момичето да те спаси.

Ето защо отговаряш с шеговито подмятане:

— И аз бих могла да кажа същото, нали знаеш? И ти не си точно общителна пеперудка.

Нещо в нея помръква.

— Аха. Май че аз и татко… двамата се държим заедно.

Представяш си я като дете преди години. Когато семейството ѝ все още е било цяло. Началото на перлена огърлица: тя, майка ѝ, баща ѝ. Всеки от тях е свързан с другите двама. Колко объркващо трябва да е било, когато половината килим е издърпан изпод краката ѝ и е останал само един човек, който да се грижи за нея.

— Разбирам — казваш. — Хората са сложни. Повярвай ми, знам това. Понякога е по-лесно да бъдеш сам.

Тя кима мрачно, все едно си докоснала съкровена истина.

— Е… Да пуснем телевизия?

Следваш я до дневната. Тя поставя кучето между двете ви на дивана. Роза. Кръсти я три дни след като беше спасена, когато баща ѝ отстъпи и се съгласи да остане. Взеха ѝ каишка и медальонче. Роза, обясни Сесилия, като Роза Боньор, френската художничка анималистка. Научила за нея в часовете си по рисуване.

Баща ѝ кимна. „Хубаво име — каза той. — Много зряло.“

А сега усещаш присъствието му около вас. Очите, които те следят иззад лавиците с книги, като орел, който наблюдава владенията си от висините.

Доколкото знаеш, той би могъл да е точно отвън, готов да те хване.

Преди години прочете историята за едно момиче някъде в Европа. Била затворена осем години в килия и един ден видяла шанса си. Избягала. Бягала, бягала и бягала, докато намерила хора. Всъщност не хора — само един човек. Помолила за помощ. Най-сетне била чута от стар съсед, който извикал полицията.

Друг разказ за бягство: три жени, затворени в къщата на мъж в Охайо. Чете заглавията, докато още беше навън. Оставил вратата отключена; една от жените помислила, че ги изпитва, но все пак решила да опита. Имало още една врата, но този път заключена. Жената привлякла вниманието на един съсед. Успяла да се измъкне и използвала нечий телефон, за да се обади на полицията. Полицията пристигнала навреме. Намерили другите две живи.

Всеки път бъркотия. Несигурност. Нужда някой да види, да чуе.

Ами ако никой никога не те чуе?

В дневната Сесилия се сгушва до теб, а кучето е в скута ѝ. Мълчаливо приятелство, скрепено официално.

Един ден ще избягаш. Когато си сигурна.